Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— Вие май не четете вестници?

— А, така ли? — смути се Тим и посегна към джоба си.

Но червенокосият го възпря с ръка.

— Задръжте си мангизите, господин Талер! Аз мога да издрънкам от вестника цял куп пари, ако му разкажа как вчера вечер въртях детектива за носа. Разрешавате ли?

Тим се засмя.

— Прави това, което не можеш да не направиш!

— Голямо благодарско! Да внеса ли куфарите?

— Благодаря. Аз ще си ги внеса. Само не разправяй на вестника черни романи!

— Па то не е и нужно! Работата и така си беше достатъчно пълна с напрежение. — Той отново подаде на Тим ръка. — Все така да ти върви, Тим!

— Благодаря! И на теб ти желая успехи при вестника.

Между кротките каменни лъвове два засмени хлапака сърдечно си подадоха ръце. После червенокосият перчем отфуча с колата на хотела, а Тим внесе куфарите в къщата.

Още същия ден той и тримата мъже отидоха при един нотариус, който беше приятел на старата госпожа Рикерт. Там параходната фирма „Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз“, съкратено наречена ХХП, биде прехвърлена по равни части на Джони, Крешимир и господин Рикерт. Вярно че прехвърлянето не влизаше веднага в сила, защото имаше да се преодолеят още цял куп формалности. (Тим не беше вече пълният с милиони наследник.) Но нотариусът ги увери, че най-късно до две седмици всичко щяло да бъде уредено.

Отначало приятелите на Тим упорито се съпротивляваха против подаръка, но когато Тим ги заплаши, че тогава просто ще подари фирмата на някого другиго, те отстъпиха. И съвсем не без удоволствие. Господин Рикерт беше все още достатъчно силен и свеж, за да поеме кантората на стария господин Денкер на кей номер шест, а Джони и Крешимир с двойно по-голяма радост биха работили като щурман и стюард на собствени кораби, отколкото на чужди.

Когато четиримата напуснаха канцеларията на нотариуса (тя се намираше близо до главната гара), Джони запита:

— А ти с какво ще се заемеш сега, Тим?

Тим посочи с ръка надясно.

— В оная стара къща има един куклен театър. Той е моя собственост. Ще направя от него пътуващ театър.

— Но затова ще ти трябва автобус — каза Крешимир.

— И една преносима сцена — допълни Джони.

— А това — заключи господин Рикерт — ще ти го купим ние, мойто момче. И никакво възражение! Иначе ще ти върнем параходната фирма.

— Приемам! — засмя се Тим, после добави сериозно: — Колко е хубаво, че ви имам вас тримата!

— И Селек бей — рече господин Рикерт.

— Да — потвърди Тим. — И Селек бей. Би трябвало всъщност да му пратя една телеграма.

А старият човек в Месопотамия се усмихна, когато я прочете:

по дяволите с маргарина стоп смях може да получиш и гратис стоп получих си го обратно стоп за помощта сърдечно благодаря стоп тим талер

В този ден приключи една история, която в съобщенията на вестниците едва започваше. (Доколкото журналистите бяха я схванали, а пък повечето от тях не я разбираха.)

Господин Рикерт стана отново директор на параходна фирма, Джони щурман, а Крешимир — стюард.

За барон Лефует вече рядко се чуваше нещо. Говореха, че прекарвал цялото си време самотен и угрижен в своя замък в Месопотамия. Изглежда бе почнал да се бои от хората. Но продължаваше да върти блестяща търговия и да трупа пари.

Сведенията за Тим са твърде оскъдни. Сигурно е, че двамата със старата госпожа Рикерт бяха съчинили една куклена пиеса, която се казваше „Продаденият смях“. След това той изчезна от Хамбург и никой репортер така и не успя някога да научи накъде бе го отвял вятърът.

Но още две следи се появиха от Тим. На гробището в един от големите градове на Средна Германия в подножието на един мраморен надгробен паметник някой бе положил венец, на чиято лента пишеше: „Върнах се, когато можех пак да се смея. Тим“.

Последният знак, че Тим Талер е още жив, дойде от едно сладкарско дюкянче. Там преди много години се появил някакъв любезен млад господин, когото сладкарката изглежда не познавала. Когато тя го запитала какво желае, младият мъж изведнъж направил зловеща гримаса и изръмжал:

— Ще ограбя директора на водноцентралата, госпожо Бебер!

— Тим Талер! — писнала изненадано сладкарката.

Но младият мъж сложил пръст на устните си и рекъл:

— Шът! Не ме издавайте, госпожа Бебер! Аз се казвам Енрико Грандичи, собственик на най-веселия театър в света, кукления театър „Маргариновия сандък“.

— Какво съвпадение! — викнала госпожа Бебер. — Тъкмо вчера случайно го посетих. Някакъв непознат ми изпратил един билет за него. То ще рече… (Тя изгледа Тим отстрани) че може да е бил и познат, а?