Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— На кого?

— Оня, който ми даде сто марки, та да шпионирам какво правите?

— А, на господин детектива! Кажете му, че съм ви поискал хапчета против главоболие, пък вие сте ми показали, че в домашната аптечка в банята има такива хапчета.

— Това е добре, мистър Броун.

— И още нещо: като дойдете в девет часа, сигурно вече работното време ще е свършило. Ще имате ли възможност да облечете за малко служебното си облекло?

— Това и така щях да го направя, мистър Броун. Имам си вкъщи служебна престилка. Ще я облека под палтото. А над бонето ще си вържа една кърпа за глава. Тогава няма да става нужда тука да се преобличам.

— Отлично! — каза Тим с две ясни извивчици в края на устните. — Значи мога да разчитам на вас?

— Абсолютно, мистър Броун! А… аз да разчитам ли със сигурност на парите?

— Можете още сега да ги получите!

Той извади от портфейла си три банкноти по сто марки.

— Доста сте лекомислен! — засмя се момичето. — Такива работи не се плащат предварително. Е, аз няма да ви разочаровам, бъдете сигурен! Благодаря много и довиждане засега!

— До девет! — напомни й Тим, след което заключи и си легна. Макар и да не можеше да заспи, трябваше да си отпочине поне тялото му.

Малко след девет часа камериерката пристигна според уговорката: в черна сатенена престилка и с бяло боне на косите. Хавлията носеше през гърдите си.

— Оня ме запита защо идвам при вас — пошепна тя. — Казах му, че днес следобед сте ми поръчали за девет часа чиста хавлия за баня.

— Много мило от ваша страна! — рече Тим доста високо, после също зашепна: — Поздравете вашия обожател от мен!

Този път, момичето отговори високо:

— Благодаря ви, мистър Броун! Много ви благодаря! — и си тръгна, като при вратата още веднъж му намигна затворнически.

Момъкът също й намигна.

Обожателят на момичето за щастие нямаше размерите на Джони. Изглежда бе съвсем мъничко по-едър от Тим, но панталоните можеха да се вдигат с презрамките, а за моряшките пуловери е даже шик да бъдат широки и поразвлечени.

В огледалото — особено като нахлупи и фуражката с козирката — Тим едва се позна. Само нежната кожа на лицето му го издаваше. Значи и тя трябваше да бъде променена. Той си нажули бузите с бигора, който намери в банята, и ги намаза с пръст от саксиите. После изми лицето си, за да повтори тая процедура. И още веднъж, и още веднъж. Резултатът се оказа задоволителен: той заприлича на човек, наскоро боледувал от едра шарка. Сега вече от главата до петите дъхаше на моряк.

Трябваше още да си помисли какво да вземе със себе си, защото едва ли щеше да се върне пак в тоя хотел. Тим знаеше, че възвърне ли си смеха, щеше да бъде свършено с богатото наследство.

Реши да не взема нищо друго, освен няколко документа: паспорта си, договора за продадения смях, договора за покупката на параходната фирма ХХП, третия договор, който го обявяваше за собственик на кукления театър, и мъничката загадъчна бележка. Всичко това той напъха в обемистия заден джоб на моряшките панталони и грижливо го закопча.

Беше готов за най-важната постъпка в живота си. (Междувременно бе станало почти единадесет часа.) В последните минути му хрумна да изпуши три цигари една след друга. Така целият замириса на тютюн, а гласът му стана дрезгав. Иначе той не пушеше, но в апартамента му имаше оставена за гости една красива кутия от палисандрово дърво, пълна с цигари.

Сега оставаше да се измъкне от хотела, без да го забележат детективите. (Докато изпуши цигарите, бе станало вече единайсет и петнайсет.) Да слезе през прозореца, беше прекалено рисковано. Следователно детективът в коридора трябваше да бъде измамен по някакъв начин. А Тим вече си имаше план. Написа едно късо писмо до барона, в което му пожелаваше бързо оздравяване, и позвъни на пиколото 17 17 Пиколо — момче за поръчки в големите хотели (итал.). — Бел.пр. на хотела. (Беше единайсет и половина.)

Пиколото, едно момче навярно на годините на Тим, имаше червени коси и чипоносо дръзко лице.

— Бихте ли изиграли за мене малък номер, ако ви дам двеста марки? (Това беше остатъкът от джобните пари на Тим.)

Момчето се ухили:

— Какъв ще бъде номерът?

— Пред вратата ми има един детектив…

— Знам — рече все така ухилено момчето.

— Искам да му отвлечете вниманието. Вземете това писмо и го сложете така в маншета на ръкава си, че да се вижда. Като ви запита детективът за писмото — а той сигурно ще запита — направете се, че ви е забранено да го показвате. Изтичайте бързо около ъгъла на коридора. Детективът сигурно ще ви последва и ще ви предложи пари, за да му покажете писмото.