Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

Но какво ли означава „човекът, който те съветваше да не залагаш на Мусон, ще ти го покаже“?

Налагаше се да поразрови паметта си. И бързо си спомни: Мусон беше някакъв кон. Последният кон, на който той беше залагал. А един човек, когото тогава още не познаваше, го посъветва да не залага на този кон. Крешимир!

Значи Крешимир знаеше как да му върне смеха? Тим се бе досещал за това. Но тая увереност подкоси краката му сега и той отново се видя принуден да седне на ръба на ваната.

Светлината беше достатъчно силна, за да може и тук да чете:

Вземи такси, шофьора на което познаваш. Той охранява дома на съветниците.

Шофьорът беше Джони — в това нямаше съмнение. Но „дома на съветниците“?

Доста дълго си блъска главата, докато най-после се сети, че става дума за общината, където заседава градският съвет. А то беше съвсем близо до хотела! Там значи Джони щеше да го очаква, за да го откара в Йовелгьоне. Но кога — още не му беше ясно.

Избери (черния!) час на трамваите.

Две трамвайни преживелици имаше Тим, които бяха свързани с неговите приятели: отклонения от пътя си трамвай, в който бе седял с господин Рикерт, и летящия трамвай в Генуа, наблюдаван заедно с Джони. Изглежда, имаха се предвид и двете случки, защото думата беше в множествено число. Часът на трамваите? По кое време бяха станали тия неща? Летящия трамвай видяха около обяд, към дванайсет часа. А и първата му среща с господин Рикерт в трамвая бе също по обяд.

Значи в дванайсет часа по обяд! А сега беше… (Тим погледна часовника си) пет часа следобед. За утре ли го викаха? Или е трябвало още днес да бъде на срещата?

Но пред думата „час“ стоеше в скоби и с удивителен знак думичката „черен“. Какво ли означаваше черен обеден час? Отново смисълът, който беше толкова прост, дълго му убягваше. Но накрая и тая гатанка бе разгадана: имаше се предвид черният дванайсети час, тоест полунощ! (А дотогава оставаха още седем дълги часа.) Другото в съобщението отново беше лесноразбираемо:

Пази се от плъховете и ги надхитри. Пътят е прост. Но избирай черните стълбища, за да стигнеш до него. Довери ни се и ела!

Тим трябваше да се пази от Лефует и да напусне тайно хотела, може би дори преоблечен. Защото в израза „черните стълбища“ се съдържаше (както в романите от „черната серия“) романтиката на шпионите и преоблечените герои.

Когато окончателно разчете пълната със загадки бележка, Тим се усети лек като птица. В него напираше желание за смях. А най-странното бе, че в тоя миг устните му не се стиснаха силно една о друга както обикновено. Напротив: стори му се, че те се усмихват.

Той скочи в радостна уплаха към огледалото, за да види лицето си. Имаше извивчици в края на устните, също като италианските портрети от Белия дворец в Генуа. Това не беше смях, не беше дори и усмивка в истинския смисъл на думата, но извивчиците в ъглите на устата му безспорно съществуваха. А откакто подписа договора под големия кестен, нито веднъж не бяха се появявали.

Значи в тоя ден нещо се бе променило вече. Надеждата, като четката на художника бе нарисувала по вълшебен начин върху лицето му зачатъка на една усмивка.

Тим скри отново бележката в якето си, угаси лампата в банята и седна в хола, за да размишлява.

През това време баронът се намираше в сладкарница „Алстер“ — недалеч от хотела — и разговаряше с представителя на оная египетска фирма, която бе предявила претенции към марката „Палмаро“. Фирмата настояваше маргаринът на Лефует да бъде кръстен с друго име, защото тя имала по-рано една стока с такава марка.

Баронът не успяваше да демонстрира по време на спора безгрижието и превъзходството, станали му втора природа, откакто притежаваше смеха. Наистина от тая вече широко рекламирана марка зависеше маргаринът да спечели легионите купувачи, но баронът не биваше в никакъв случай да показва, че това е толкова важно за него. Налагаше се да демонстрира усмихнато спокойствие — тъкмо за такива случаи и с такава цел си бе купил смеха.

Но когато Лефует пусна на подходящо място в преговорите своя детски смях заедно с всичките му звънки трели и комичното хълцукване накрая, изведнъж му се стори, че нещо липсваше на смеха му. А и за партньора му тоя смях беше сякаш неприятен.

Баронът помоли да бъде извинен и отиде в тоалетната на сладкарницата. Там, пред огледалото, възпроизведе смеха на Тим, като внимателно наблюдаваше лицето си. На пръв поглед всичко изглеждаше непроменено. Но при по-внимателно взиране — баронът втори път се засмя срещу огледалото — при методичното проследяване той откри, че му липсваха хубавите извивчици в края на устните. Затова смехът му не изглеждаше непринуден, а почти изкуствен.