Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— Да. Един такъв, който разсмива децата — все пак неволно се издаде Тим, но баронът го разбра погрешно:

— Ааа! Ясно, ясно! Искате да си купите един мъничък смях и ви е нужен театър, за да можете да си го изберете. Никак не е лоша тая идея! Виж, как не ми е хрумвала!

Тим се почувства така, сякаш някой го бе ударил по главата. Баронът значи допускаше съвсем сериозно, че той е способен след целия свой ужасен опит да открадне смеха на някое малко дете? Тоя човек, помисли си юношата, тоя човек трябва да е истински дявол.

Сега баронът би могъл да забележи смущението на момчето, но той се беше залепил за телефона. Вече се обаждаше тук и там във връзка с покупката на кукления театър и след около половин час щастието му се усмихна. Някакъв малък театър близо до главната гара, който от години едва-едва креташе, можеше да бъде получен за внушителната сума, която баронът предлагаше.

— Да идем веднага, господин Талер — каза Лефует. — Ще взема със себе си един нотариус и чековата книжка. Подаръци за рожден ден трябва да се плащат в брой.

В малката мръсна стаичка, която служеше за канцелария на театъра, отново бе подписан договор. Тим Талер стана собственик на куклен театър. Всичко беше като че ли още по-недействително, отколкото приказките в самия куклен театър.

По изключение двамата се върнаха сега пеша в хотела. Из пътя Тим за пръв път се реши да запита:

— Защо държите толкова много тъкмо за моя смях, бароне, та подарявате за него половината си кралство?

— Учудвам се — отвърна Лефует, — че никога по-рано не сте поставяли този въпрос, господин Талер. Отговорът не е съвсем прост. В няколко думи бих могъл да кажа приблизително само това: докато бяхте малкото момче от бедняшкия квартал, успяхте да преведете и опазите своя смях през толкова много злини, че той се закали и стана твърд като стомана и бляскав като диамант. Вашият смях е несломим, господин Талер!

— Но аз самият мога да бъда сломен, бароне! — възрази Тим много сериозно.

— Именно! — рече Лефует.

Преди младият човек да бе схванал грозния смисъл на тая думичка, двамата стигнаха в хотела.

Директорът подвикна:

— Хелоу, мистър Броун!

Баронът разсеяно му кимна в отговор на поздрава.

— Защо настоявате всъщност толкова за контролните акции, господин Талер? Съгласно договора вие ще трябва да ги отстъпите на мистър Пени?

Тим отчаяно си помисли: „Пак се раздрънка за разни книжа и хартии. Целия ми рожден ден напълни с хартия!“. Влечеше го сега само към едно-единствено мъничко парченце хартия, онова във флакончето от таблетките. Но намери сили да каже:

— Може би държа мистър Пени да притежава по-голямата част от контролните акции, бароне!

— Хъм! — рече замислено баронът. — Аз имам днес още няколко важни съвещания. Какво ще правите през това време?

Тим отново се хвана за челото.

— Все още ме боли главата. Ще взема да полегна.

— Легнете си! — засмя се баронът. — Сънят е най-доброто лекарство. — И си тръгна.

Тим обаче нетърпеливо отключи вратата, влезе в антрето, грижливо заключи след себе си и се втурна в банята.

В банята Тим запали само лампата над мивката с огледалото. След това извади лупата от домашната аптечка и бележката от флакончето с таблетки против главоболие. Сърцето му сякаш се бе качило чак в гърлото и биеше там до пръсване.

Преди обаче да зачете бележката, момъкът в сивия фланелен костюм още веднъж се увери, че вратата на банята е здраво заключена. Чак тогава застана до мивката.

Лупата трепереше в ръката му, но Тим все пак можеше да разчита увеличените сега многократно букви. А учудването му растеше:

Посети Лепнещия лебед. Спечели това, което постигна принцесата. Пътят е по-прост, отколкото си мислиш. Човекът, който те съветваше да не залагаш на Мусон, ще ти го покаже. Вземи такси, шофьора на което познаваш. Той охранява дома на съветниците. Избери (черния!) час на трамваите. Пази се от плъховете и ги надхитри. Пътят е прост. Но избирай черните стълбища, за да стигнеш до него. Довери ни се и ела!

Тим отпусна лупата и седна на ръба на ваната. Все още трепереше от вълнение, но разсъдъкът му беше бистър. Бе разбрал: съобщението е зашифровано, да не го разбере Лефует, в случай че попадне в ръцете му. Сега оставаше да разшифрова скритите указания. Той отново застана под лампата до мивката и бавно прочете бележката за втори път. „Посети Лепнещия лебед.“ Това бе достатъчно ясно: да отиде там, където е гледал куклената пиеса. В Йовелгьоне, в гостилницата. „Спечели това, което постигна принцесата.“ Това беше още по-просто, но и най-важното, и най-радостното в съобщението: спечели обратно своя смях! А че е възможно, показваше следващото изречение: „Пътят е по-прост, отколкото си мислиш.“