Джеймс Крюс - Тим Талер или продаденият смях

— Това е частен въпрос: знаете ли приказката за Лепнещия лебед?

— И още как! Нали трябваше да я изгледам, когато преди две години следях момчето тука в Хамбург, господин ба… роун. Тогава той отиде с ония, Рикертови, в кукления театър. И пиеската се казваше „Лепнещият лебед“.

— Аха! Това обяснява някои неща.

Баронът притвори за няколко мига очи. Видя се да седи в таксито, видя до себе си Тим и чу шофьорът да казва: „Това се казва бързина! Почти като в приказката за Лепнещия лебед“. После видя лицето на Тим. То трепна и се вкамени. Пред вълнението бе спусната веднага завеса. (Баронът познаваше отдавна това.) Сега разбираше защо шофьорът бе споменал Лепнещия лебед. А след като накара човека с телените очила да му разкаже приказката, знаеше вече много повече.

Към удивителните дарби на Лефует се нареждаше и изумяващата способност на паметта му да запомня цифри. Тя рядко му изневеряваше и сега в паметта му веднага изплува номерът на таксито, който той написа на парче от вестник и го подаде на посетителя си:

— Ако момчето се качи в едно такси с този номер, трябва незабавно да ме уведомите! Попитайте сестрата за телефонния номер тука и си го запишете на същото листче. Ясно ли е?

— Тъй вярно, мистър Броун!

— Моят шофьор да стои с готова за потегляне кола пред болницата. Предайте му това. Но да вземе кола под наем. В никакъв случай не кола на фирмата! А вие моментално ще ми позвъните, когато момчето се качи в таксито с тоя номер. Моментално! Разбрахте ли?

— Тъй вярно!

— Свободен сте.

Човечецът тръгна към вратата, но Лефует още веднъж го повика:

— Тия хора изглежда работят преоблечени. Възможно е и момчето да се маскира. Казвам ви това за всеки случай.

— Бъдете спокоен, ба… Броун.

След като човекът си отиде, баронът стана, закуцука до вратата, заключи я безшумно, облече собствените си дрехи с изключение на обущата, отново отключи и така облечен легна в леглото.

Телефонът иззвъня.

— Как сте, бароне?

Беше Тим Талер.

Лефует запъшка:

— Ужасно, господин Талер! Счупени кости и тежко сътресение на мозъка. Не мога да се движа.

Той се ослуша със затаен дъх в слушалката, но не чу нищо друго освен спокойния глас на момчето:

— Тогава да не ви карам повече да се напрягате. Желая ви бързо оздравяване, бароне, и се грижете за себе си!

— Може да разчитате на това, господин Талер!

Лефует положи бавно слушалката върху вилката. После се облегна на възглавниците и се загледа през прозореца. Навън два гларуса кръжаха в полет един около друг.

„Смехът — помисли си баронът — е като птицата. Но като птица, която не влиза в никакви капани. Една птица, която не може да бъде уловена.“ А гласно добави:

— И никому не бива да се удаде да ме хване!

Апартаментът на Тим се намираше на задната страна на хотела. Затова той не бе чул вика на пострадалия барон, а сред общата залисия му съобщиха за нещастието доста късно. След краткия телефонен разговор с Лефует той бе завладян от чувството, че и това произшествие принадлежи към романтиката на „черните стълбища“ от приключенските романи. Както всичко през този ден. Срамуваше се от това си чувство, като си помислеше за очевидно тежко пострадалия барон, и все пак то изместваше съчувствието му към неговия настойник.

Следващата стъпка, която Тим направи, беше също така от света на приключенските книги. Препоръчаното от загадъчната бележка („Избирай черните стълбища“) и предположението на Лефует („Възможно е момчето да се маскира“) трябваше да бъде изпълнено. Помогна му и това, че баронът през последната година му отпускаше доста щедри суми за джобни пари.

Тим позвъни на камериерката и й предложи триста марки, за да му набави бързо и тайно моряшки дрехи: син дочен панталон, тъмносин пуловер с висока яка и шапка с козирка. Младото момиче — сигурно почитателка на романите от „черната серия“ — се зарадва на тайнственото поръчение. То каза, че си имало обожател, който работел в църковното параходство, в осем часа била срещата им и той сигурно щял да набави дрехите.

— Добре — каза Тим. — Тогава скрийте нещата в чисти чаршафи и ми ги донесете до девет часа.

— Но, мистър Броун — отвърна момичето (Нали Лефует и Тим бяха отседнали тука като баща и син Броун!), — в никой хотел не сменяват чаршафите вечер! Най-много хавлията.

— Добре тогава, завийте ги в нова хавлия. Важното е да ги получа.

— А какво да кажа сега на оня господин отвънка, мистър Броун?