Радка Александрова - Градът на сивите птици

Щом малките заспаха, сивата птица въздъхна едва чуто и седна по-близо до госта.

— Нашият град беше като всички градове на земята — започна тя. — Имахме градинки с трева и потънали в зеленина дървета, пъстри лехи от цветя кичеха дворчетата ни и ги развеселяваха. Обличахме се в разноцветни дрехи. От сутрин до мръкнало пеехме песни, танцувахме. Ала роди се най-хубавата сред нас. Гласът й беше като звън на сребърни звънчета, носеше се волно над улици и градини, над къщи и комини, та чак до трите златни върха. По онова време трите златни върха бяха най-любимото ни място за разходка. Там нямаше нито тръни, нито ледове, нито люти змии… За бедните си родители Чудната птица беше единственото богатство. Видя я Господарят и реши да се ожени за нея — дворците му да краси. Тя отказа: искаше да бъде свободна — да лети и да пее, където поиска. Стражата му насила я заведе в замъка. Вдигна се голяма, нечувана сватба. Стече се целият град. Изплетохме килими от цветя и ги постлахме пред портите на двореца. Когато тя се зададе, хубостта й нямаше равна на себе си. Гледаше ги с тъжни очи, спираше се пред всекиго и с висок глас обещаваше никога да не ни забрави. Прибрахме се късно по домовете си. Не мина много време и страшна мълва плъзна от улица на улица, от къща на къща: Господарят наредил да се унищожат цветята, да се обрулят листата на дърветата, да се изземат скъпоценните камъни и пъстрите пера от премените ни.

Всички се чудехме. Какво му стана на злия Господар, та стана още по-зъл? И разбрахме — жена му, Чудната птица, избягала и се върнала при родителите си. Не могла да прежали свободата си.

За три дни градът ни се промени. Най-високите къщи бяха съборени, а всички останали боядисаха със сива боя. Излезе строга заповед — по магазините да се продава само сива перушина. Стражите изскубваха пъстрите ни пера, грабеха скъпоценностите ни. Така всички ние станахме еднакви и получихме ново име — сивите птици. Последната заповед на Господаря бе — забраняват се под страх от най-тежко наказание песните и танците и особено — смехът… И да не беше забранено, как да пееш и танцуваш, когато наоколо е тъй грозно?

Тогава Чудната птица решила да отиде там, където има цветя, ярки багри, песни. Да потърси някой, надарен с вълшебна сила, който да върне живота на цветята и песните на нашия град. Горката, тя не знаела, че Господарят притежава зла сила. Тръгнала на път, без да подозира, че страшното му проклятие върви с нея. Щом излязла от границите на града, то я връхлетяло. Тя престанала да чува и да говори. Така никой нямало да научи истината за нашата страна…

Но малката черна птичка, вярната приятелка на нашата господарка, в последния момент успяла да се скрие под крилото й. И ето, ти си първият, който пристига тук, за да научи истината за нас.

Сивата птица наведе глава. Тя беше свършила разказа си.

— Кога се случи това? Отдавна ли? — попита Тихчо.

— Не много отдавна, но на нас ни се струва, че са изминали векове. Когато няма цветя и песни, времето спира да върви.

— А никой ли не се е опитал да ви избави от злото?

— Никой… Ако знаеш какъв е Господарят, няма да приказваш така.

— Аз не бих живял нито ден в тази сива пустиня.

Птицата уморено поклати глава:

— Какво да сторим?

Тихчо се замисли. По лицето му се изписа решителност. Птицата забеляза това и се изплаши:

— Какво си измислил? Господарят не прощава никому. Почини си ден-два в моята къща и си върви — посъветва го тя.

Сетне постла на госта до огнището, почака го да си легне и тогава се мушна в леглото при децата си. Беше толкова уморена, че веднага заспа.

Тихчо тихичко се измъкна от постелята си и се изправи до прозорчето. Навън цареше пълен мрак и тишина. Той притисна нежно перцето до сърцето си и му зашепна:

— Сега ние с теб трябва да върнем красотата на града, радостта на птиците, цветята и листата на дърветата. Литни, мое перце, в тъмната нощ, прехвърли трите златни върха и вземи от зеленото на моравите, от синьото на незабравките, от жълтото на минзухара, от розовото на зюмбюлите и го донеси тук! Бързай, бързай, перце мое, работа ни чака! Бързай!…

Перцето описа плавно няколко кръга из стаята, докосна с нежните си ресни косата на малкия художник и стремително излетя навън.

Птичетата сладко спяха, прегърнали тетрадките с алените цветчета. Тихчо посрещна перцето от далечния му път и нарисува около гушките им по едно синьо герданче, а перата на опашчиците им боядиса с жълта и розова боя. Не забрави и майка им. И нейната гушка украси с огърлица. Опашката й направи червена и я посипа със зелени точки. После тихичко отключи вратата и потъна в заспалите улици на града.