Радка Александрова - Градът на сивите птици

Най-напред боядиса всички къщи в различни цветове. Обагри перденцата, изшари и автомобилите, спрели до тротоарите. Спусна пъстри платове от перушина по витрините, така че едните, които се продават в този магазин, да не приличат на другите. Зелени листа затрептяха по клоните на дърветата, трева покри голата земя, разцъфтяха цветя, много цветя — едни от други по-пъстри и гиздави.

Тичаше малкият художник. Краката му се подгъваха от умора, десницата му отмаляваше. Въртеше очи на разни посоки, гледаше нещо да не е пропуснал. Струваше му се, че вече се разсъмва, когато се зае със спящите сиви птици. Искаше така да ошари с точки и петна опашките и гушките им, че когато се събудят утре, да не могат да се познаят. Рисуваше и си думаше: „Внимателно, мое перце!…“

Преди да съмне, целият град и жителите му бяха преобразени. Малкият художник се сгуши на една пейка и, зъзнещ, зачака градът да се пробуди. Ала, уморен от безсънната нощ, се унесе и заспа непробуден сън.

Пръв в града се събуди един от пазачите на Господаря. Прозя се широко и тъй протегна встрани крилете си, че те изпукаха. Клюнът му бе засъхнал от снощния гуляй и той реши да го освежи с малко роса. Излезе от стражницата и ахна: целият град грееше от невиждани цветя. Без да губи нито минута, той хукна към замъка на Господаря — да му съобщи за станалото чудо на чудесата.

Замъкът на злия Господар се издигаше върху непристъпна скала, далеч от града. Стените му бяха изградени от камък и желязо. Пред обкованите врати и пред бойниците денонощно се развяваха сивите мантии на стражите. Дългите им клюнове святкаха като саби. Никой не можеше да се приближи до замъка, без да бъде забелязан от зли, зорки очи, които дебнеха отвсякъде.

До господарските покои се минаваше през широки пусти зали, облицовани с леден мрамор. Господарят прекарваше дни и нощи на железния си трон, потънал в дрямка. Но едното му око беше винаги будно и острият му изкривен на върха клюн потракваше зловещо. Никога не сменяше облеклото си — перата му от черно кадифе тежко висяха надолу. Единственото му украшение беше огърлицата от скъпоценни камъни около настръхналата перушина на шията му. Викаше прислугата си с къс, прегракнал глас. Ядеше бързо и лакомо и тежко̀ на оня слуга, който е край него — я без око ще остане, я с окървавена глава ще си отиде. Не наказваше само тези, които му носеха лоши новини — дори ги възнаграждаваше с остатъците от трапезата си.

Пазачът, който пръв видя „чудото на чудесата“, беше от верните му служители. Той бързаше да зарадва Господаря си с лошата вест, като се надяваше, че ще го свари точно на закуска. Полетял като вятър край стражите, накацали по скалите, той влезе в замъка, като крещеше, че ще бъде наказан със смърт всеки, който се опита да го спре.

Никой не го спря, никой не запита какво се е случило. Мраморният под закънтя от бързите му стъпки. Той профуча през първата зала, прекоси втората, третата, четвъртата, петата… и ето най-сетне се изправи пред вратата на господарските покои. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Господарят спеше.

Пазачът почука три пъти. Отговор нямаше. Тогава открехна вратата и извика страхливо:

— Господарю!…

Будното око се впи в пазача.

— Какво има?

— Господарю! Идвам да ти съобщя нещо много важно.

Крилото от черно кадифе едва се повдигна от пода и отново се отпусна още по-тежко:

— Махай се! Като си доспя — тогава.

— Но, господарю, станало е чудо…

— Какво чудо?

— Чудо на чудесата. Нашият град се е променил!

Господарят отвори и другото си око и перушината му настръхна.

— Разказвай! Кой се е променил, защо се е променил, как така смее да се променя?…

— Да ослепея, ако ви лъжа, Господарю! Преди изгрев-слънце излязох навън да пия роса и знаете ли какво видях? Целият град потънал в багри и светлини.

— Какви светлини?

— Ослепителни. А цветовете — само да ги видите…

Острият крив клюн на господаря се разтвори широко и ядно захапа въздуха:

— Кой е посмял да направи това?

Вестоносецът се сви уплашено. Сви криле. Замълча.

Страшен грак разтърси стените на замъка:

— Тебе питам! Кой?

Слугата заотстъпва назад:

— Не знам, Господарю…

— Как тъй не знаеш?… А кой знае?… Искам градът отново да бъде сив! Веднага!

— Слушам, Господарю!

— На виновниците — смърт!

— Слушам!

— Поведи птиците със сребърните саби!

— Слушам!

Пазачът хукна да изпълни заповедта на Господаря. Птиците със сребърните саби се строиха пред черната скала, която служеше за точило. Те вдигнаха оръжията си на еднаква височина и замръзнаха в очакване на командата.