Радка Александрова: Градът на сивите птици

— Я елате насам! — повика ги той престорено строго.

Рокличка и Лястовичката се изплашиха и побързаха да се скрият зад гърба на Тихчо.

Бухалът се засмя. Днес той беше в добро настроение.

— Не бойте се, няма да ви изям… Ти не се ли казваш Тихчо? Доколкото си спомням, искаше да станеш художник?

— Да, аз съм — отвърна Тихчо и извади блокчето си. Замижа с едното си око и започна да рисува учителя.

Любопитството беше толкова силно, че учениците забравиха дисциплината. Всички се струпаха зад Тихчо.

Бухалът разтвори крила и ги разпъди, но малкият художник го помоли да стои мирно.

Когато Тихчо завърши рисунката си, учителят го потупа по рамото.

— Пиша ти шест! — заяви той с тържествен глас.

Отвори дневника и завъртя една голяма шестица срещу името на Тихчо.

— Ура-а! Урааа! — завикаха всички.

Гущерчето беше така развълнувано, че не усети болка, когато едно от мечетата, без да иска, му настъпи опашката.

Вдигнали глъч до небето, учениците се затекоха към сребърното самолетче да стиснат още веднъж ръката на малкия художник; гущерчето пристигна последно.

След като целуна добрата Лястовичка и прегърна Есо, Тихчо даде знак на пилота да потегли.

Когато сребърното самолетче се насочи към трите златни върха, Рокличка се обърна към Тихчо:

— Сега къде отиваме?

— Ще отидем в града на Чудната птица и ще научим малките птичета да рисуват.

— А после?

— После ще вземем златния цвят на житните ниви и ще рисуваме хората, които се трудят.

— А после?

— Ще вземем среброто от луната и ще рисуваме хората, които се обичат.

— А после?

— Ще поискаме синьото от небето и ще рисуваме знамена, знамена…

— А после?

— Ще поискаме аленото от зората…

— А после?

— После ще тръгнем по света да червим бузките на децата.

$id = 8158

$source = Моята библиотека