Радка Александрова: Градът на сивите птици

Рокличка заподскача от радост и заповтаря:

— Тихчо си дойде! Тихчо си дойде!…

— Добре де, чухме вече! — скара й се кака Пола и тръгна към Тихчо. — Чакай кака да го целуне. Да знаеш колко мъчно ни беше без теб… Ха така! — и тя целуна още веднъж Тихчо по бузата, сетне завъртя закачливо глава, като сочеше Рокличка: — А тя, откакто си заминал, не слезе от прозорчето…

Ръждясалата печка отвори натежалата си от прах вратичка:

— Забрави да играе и на дама…

Рокличка се изчерви:

— Не ги слушай, Тихчо! По-добре разкажи ни къде си бил, какво си видял… Хубаво ли е по света? Имаше ли интересни приключения? Не изпадна ли в беда?

Всички се струпаха около Тихчо, но чичо Панталон ги разбута:

— Прибирайте се в коша! Не виждате ли, че той е изморен. После ще приказваме, има време…

— Не, сега искам! — изпищя госпожа Блуза.

Вместо отговор, Тихчо извади изпод ризката си вълшебното перо и едно ново блокче; мълчаливо нарисува Чудната птица. Всички ахнаха.

— Каква красота-а-а-а! — не можа да се сдържи чичо Панталон. — Значи ти, Тихчо, си станал художник! Браво!

На тавана беше станало сякаш по-светло. Дори паяжината на паяка изглеждаше изплетена от златни нишки.

— Но той може да ми нарисува черешките — зарадва се кака Пола и с молба скръсти ръце пред Тихчо.

Разбира се, госпожа Блуза не пропусна да я подиграе:

— А, най-после си призна, че твоите черешки ги е изкълвала кокошката.

Кака Пола беше толкова зарадвана, че за пръв път не се разсърди.

— Първо ще нарисувам баба Жилетка — рече Тихчо и добави тихо: — Така, както я помня, както я помним всички…

Сакатият стол докуцука до стената и се облегна на нея:

— Стъпи върху мен, Тихчо, и нарисувай тук баба Жилетка. Нека всички да я виждаме…

До вечерта, когато сребърното самолетче се появи пред таванското прозорче, Тихчо беше успял да разкаже приключенията си. Сега самолетчето се връщаше да го вземе.

— Как, нима пак ще ни напускаш? — изпищя госпожа Блуза.

Чичо Панталон се изкашля.

— Върви, Тихчо, но не ни забравяй! Помни, че и тук имаш приятели, които те чакат…

— Няма да ви забравя!

Рокличка се разплака.

— Ти пък защо плачеш? — учуди се чичо Панталон. — Не искаш ли да тръгнеш с него по света?… Не ме гледай така! Не разбра ли, че той ще те вземе, двамата ще отлетите със самолетчето.

— Вярно ли е, Тихчо? — затаи дъх Рокличка.

— Аз за това дойдох, Рокличке — отвърна той.

Двамата отново се прегърнаха.

Пилотът зачука по стъклото.

— Хайде! Закъсняваме…

Всички се струпаха до прозорчето:

— На добър час, деца!

— Хем да я пазиш да не настине! — провикна се кака Пола.

Тихчо се засмя от кабината:

— Няма. През зимата ще и ушия палтенце… Той каза още нещо, но моторът заглуши думите му.

Сребърното самолетче се стрелна над високия кестен и изчезна във висините.

Сребърното самолетче кацна до изворчето. Всички слязоха по стълбичката и побързаха да умият лицата си със студената вода. После се огледаха за добрата Лястовичка, но околните дървета бяха пусти. Тъкмо се чудеха какво да правят, сред горските цветя нещо прошумоля. Тръгнаха нататък. След малко видяха добрата Лястовичка да пърха в крилцата си в гъстата трева. От очите й се стичаха сълзи.

Тихчо я взе в шепите си.

— Какво ти е, мила Лястовичке? Аз се завърнах… Нима си ме забравила?

Рокличка извика:

— Тихчо, тя е ранена. Погледни!

Наистина между крилцата на Лястовичката аленееха капчици кръв.

Тя отвори човчицата си и продума с усилие:

— Радвам се, че не си ме забравил, Тихчо… Един ястреб ме рани. Едва стигнах до поточето… Нещо ми казваше, че днес ти ще дойдеш.

Рокличка откъсна няколко листенца от лековита трева и превърза крилцата на ранената птичка. Сетне изстиска в човчицата й сок от здравец и я приспа на скута си.

На другата сутрин добрата Лястовичка беше здрава; тя придружи Тихчо и Рокличка до горското училище.

Гущерчето Есо много се зарадва и веднага се похвали:

— Знаеш ли, Тихчо, аз вече броя до хиляда!

Двете кафяви мечета пак играеха старата си игра — обръщаха лапите си и ги удряха една в друга:

„Пляс, пляс…“

Насядали на пейките от брезови клонки или накацали по клоните на двата дъба, тук бяха и останалите ученици.

Изведнъж изплашен шепот плъзна по редиците и учениците се умълчаха. Пристигаше учителят — старият Бухал. Кръглите му очила блеснаха — той бе забелязал гостите.