Уитли Стрийбър - Сивите

Понеже е надвиснала, опасността на определени места — като на бойното поле — е много по малка заплаха, отколкото по тихите улици на малкия град. Като на една улица някъде в Америка например, където три момчета на колела се гонят по пресичащи се осморки. В приятната майска вечер всяка опасност би дошла напълно неочаквано. А да се случи нещо ужасяващо изглежда невъзможно.

Не всички момчета, впрочем, бяха в опасност. В действителност две от тях нямаха причина да се безпокоят повече, отколкото всеки друг от жителите на Мадисън, Уисконсин, в изпълнената с омаен аромат вечер на 21 май 1977 година. Третото момче обаче нямаше този късмет. Изобщо.

Поради нещо, скрито дълбоко в гените му, то беше привлякло необикновения интерес на някой, за когото се предполагаше, че не съществува, но не само че съществуваше, но и управляваше тази земя.

Това беше твърде неприятно за детето, дори трагични в някакъв смисъл, защото тези същества — ако може дори да се нарекат така — причиняваха невероятни травми, белязващи травми… на онези от жертвите си, които оцеляваха.

Гоненицата приключи с последните лъчи на слънцето. Лампите пред къщите по протежение на Уди Лейн светнаха. Едно по едно момчетата се разотиваха.

Дани продължи да кара още малко под погледа на Бърли, кучето на господин Бмърс. Скоро самият той се приближи през тревата, с лула, припламваща при всяко всмукване, и го заговори:

— Дани, искаш ли да дойдеш тази нощ на риба с мен и чичо си Франк? Тази седмица наистина кълве добре.

Дани беше саможиво дете, обременено с майка алкохоличка и баща побойник, и обикновено се радваше на подобни възможности да избяга от тягостната атмосфера у дома. Можеше да вземе спалния си чувал, да го разпъне на дъното на лодката и ако някоя риба разтърсеше въдицата му, щеше да го събуди. Но не и тази нощ.

— Утре съм на скаутски лагер — каза той. — Трябва да ставам рано.

Господин Емърс се залюля на пети.

— Отказал си риболова?

— Трябва да съм в парка в девет. А съм на черква в седем и половина.

— Да, ясно. Разбирам. — Мъжът пак всмукна от лулата си. — Ако уловим есетра, ще ти я запазим.

После се засмя гърлено, в съзвучие с първите пориви на вятъра, който съпътстваше изгрева на луната. Дани изчезна в тъмната Уди Лейн: въртеше бясно педалите на велосипеда „Рали“ и не смееше да погледне към смрачаващото се небе, и не смееше да се обърне назад.

Подпря колелото, изтича към осветената задна врата и когато прекрачи прага и влезе в кухнята, го заля вълна на облекчение. Подуши витаещата миризма, усети, че е гладен, но знаеше, че вече не е останало нищо. Отиде до дневната.

Не остана дълго. „Лодката на любовта“ беше като религия за майка му и баща му, а после идваше и „Островът на фантазиите“. Предпочиташе да е в стаята си с Батман — беше го купил за двайсет цента от Рон Блум.

По същото време на няколко мили оттам Кейтлин Бърнс, която обожаваше „Лодката на любовта“, гледаше сериала и едновременно слушаше наставленията на майка си как да лакира пръстите на краката си. Яркочервено, и използвай лак, който се втвърдява бавно. Издържа по-дълго, лющи се по-малко, изглежда добре на пръстите на краката. Следващата седмица училището свършваше и тя искаше — трябваше — да боядиса ноктите си за ходенето на плаж.

Подтикната от гласове, за които беше решила, че са отражение на мислите й, майка й се беше преместила в Мадисън, Уисконсин, в този занемарен апартамент близо до езерото. Добро място, нашепваха й гласовете, за разведена жена да си намери мъж. Добро място, както със сигурност не й бяха казали, да се отвлече дете, да се изнесе навън, далече, така че когато писъците започнат, да няма кой да ги чуе освен нощния вятър. И така, това щеше да се случи тази нощ, след като „Лодката на любовта“ отплаваше и тишината изпълнеше къщата.

Съботната вечер преливаше в нощ, луната се издигна над къщите, които една по една угасваха. Мадисън спеше спокойно.

Някъде след три Дани Калахан се сепна и се събуди. Отвори очи, но не видя нищо освен звезди. За миг помисли, че все пак е отишъл за риба. После осъзна, че е в леглото си и че звездите са от неговия домашен планетарий, купен от „Едмънд Сайънтифик“ за девет долара. Голяма тъмносиня сфера, направена от пластмаса, с крушка от вътрешната страна. В нея бяха изрязани дупки, съответстващи на звездното небе, и когато загасеше лампите и пуснеше планетария, чудото се случваше: небето се появяваше навсякъде около него.