Уитли Стрийбър - Сивите

— Добре направихте, че ме уведомихте, ъъъ…

— Лейтенант Лангфорд, сър.

— Да. Благодаря ви. — Той затвори телефона. Енергичният лейтенант щеше да изпрати изтребител, ако „блестящото момче“ се задържеше още малко. Не биваше да оставят някое от проклетите неща да се застои над гъсто населена зона след изгрев-слънце. Майк се зачуди каква ли дяволска работа преследва, въздъхна над собствената си безпомощност, после изтръска едно хапче от шишенцето, преглътна го с чашата вода, която държеше до леглото, и пак си легна.

Би могъл да поиска Имън Глас да попита Адам относно неподвижното „блестящо момче“, но сигурно нямаше да го направи. Адам беше един от двамата сиви, които бяха заловили по време на необичаен инцидент в пустинята в Ню Мексико. Един от техните летателни апарати попадна в обхвата на новите мощни радари, които се изпитваха в Уайт Сандс, и се разби. Сивите не бяха очаквали наличието на подобни радари и летателната способност на кораба им беше нарушена.

Екипи на военновъздушните сили стигнаха до мястото на катастрофата и откриха двама от сивите все още живи. Третият не беше оцелял. Заедно те образуваха триада, еквивалента на едно човешко същество. Лишени от трети партньор, който да допълни способността им за взимане на решения, двамата, които бяха останали живи, бяха сравнително безпомощни и пленяването им беше възхитителен успех… освен, разбира се, ако не беше изкусна измама от страна на сивите.

Човек общуваше с тях чрез мисъл — всъщност Имън беше единственият, успял да го направи.

По някакъв начин използваше съзнанието си, за да обменя картини с тях. Беше странно и никой не беше сигурен дали наистина става нещо, но това беше всичко, с което разполагаха. Все пак част от технологичната информация, която Имън беше получил от съществата, съдържаше ценни научни идеи, така че вероятно цялата работа не беше пълна загуба на време.

Но така и не успяха да разберат какво правят сивите с хората. Беше ужасно, в това нямаше съмнение. Ужас, връхлитащ от небето ужас, срещу който военновъздушните сили не можеха да направят нищо. Затова всичко се пазеше в тайна и щеше да си остане тайна.

Той изстена, обърна се на другата страна и примирено зачака хапчето да подейства.

Децата се бореха, извиваха се, гърчеха се. Дан видя нещо бяло. Вгледа се, мъчеше се да разбере какво е, докато се бореше с мъглата, която пречеше на зрението му. Беше много тъмно, но все пак можеше да различи нещото. То се клатеше, сякаш беше закачено на простор, и той си помисли, че може да е голям чаршаф, мокър, защото капеше, капките прозвънтяваха в метал някъде долу.

Беше странен чаршаф, имаше подобие на лице, уста, зейнала като на риба на сухо, и две размазани черни дупки над нея. Бяха ли очни орбити? Реши, че трябва да са, защото над тях нещо тъмнееше — приличаше на коса. После видя, че е вълниста и светла, и осъзна, че е руса коса — а той беше видял русата коса на Кейтлин, когато тя запали клечката.

Опита се да произнесе името й, но излезе само немощен шепот. Искаше майка му, баща му, чичо Франк, който беше страшен здравеняк, да дойдат и да им помогнат.

Кап, кал, кап.

После видя, че има още един, с къса тъмна коса и лице, сякаш разкривено в огледалата от Къщата на ужасите в увеселителния парк на Мадисън.

Вгледа се в него и разбра: това беше неговата кожа. Но ако тя беше там горе, а той тук, тогава…

Стомахът му се преобърна, сърцето му бясно заблъска в гърдите, гърлото му стана сухо като посипано с пепел. Искаше да изкрещи, искаше да помоли Бог за помощ, но не можеше да издаде нито звук.

Някъде в тъмното се чу неясно жужене. Нещата от мрака идваха. Той се огледа, но знаеше, че няма да ги види — никога не беше успявал да ги види.

После кожата му излетя нагоре и напред, разгърна се като огромен облак над него, облак със зейнала уста и дупки вместо очи, и се спусна нежно като падането на росата, когато лагеруваш под звездите, и го обгърна в най-дълбоката топлина, която бе изпитвал.

Той въздъхна дълбоко от чисто човешко удоволствие и искрено облекчение. До него Кейтлин също простена и той разбра, че тя също е била покрита със собствената си кожа.

Внезапно, без да са излезли през врата или нещо друго, сребърният кораб започна да се издига и се отдалечи над главите им, превърна се в точка. Вятърът виеше около тях, косата им се вееше и Дан реши, че са ги блъснали навън и че ей сега ще паднат в езерото и ще се удавят.

Под тях господин Емърс видя лъчите светлина да играят по летните облаци и възкликна: