Уитли Стрийбър - Сивите

— Какво става, по дяволите?

А Франк каза:

— Кълве…

Измъкнаха още един костур.

Дан се събуди с вик. Лежеше по корем, завивките бяха разхвърляни из стаята. Стана — беше страшно жаден, — отиде в банята, пусна чешмата и започна да пие. Майка му го чу и се появи зад него.

— Какво ти е, Дан?

Момчето заплака, прегърна я с всички сили, зарови лице в нощницата й — цялата беше вмирисана на цигари и джин.

— Какво ти е?

— Сънувах. Много лош сън, мамо.

Тя го заведе в стаята му, сложи го да легне и приседна на ръба на кревата.

— Индианци — хванаха ни и ни одраха живи.

— Кого са одрали?

— Мен! Мен и… нея. Не знам. Мен и момичето.

Хладната й ръка докосна челото му.

— Сънувал си, че си гол с момиче, а това е малко страшно, нали?

— Звездите — каза той. — Звездите…

Но не можеше да се сети какво точно за звездите. Затвори очи. Ръката на майка му го успокои, но някъде дълбоко в него, където се зараждаха писъците, някаква част си спомняше всички ужасни мигове и нямаше да ги забрави никога.

Майка му, въпреки че беше пияна и потисната, постоя още малко до него, после се върна в кухнята и поднови равномерните си и неотклонни нападения срещу бутилката евтин джин.

Кейтлин откри, че е на пода, гола и обляна в пот. Не знаеше как се е озовала тук. Бързо се изправи и осъзна, че я е страх да погледне отражението си в огледалото — ужасен, вледеняващ страх. Застана с наведена глава, подпря се на мивката и заплака.

Не можеше да проумее какво се е случило. Защо беше, гола? Какво правеше на пода? Кое беше онова момче — и защо изобщо си спомняше момче?

Отиде си в стаята и си облече нощницата. Седна до прозореца и загледа как луната се плъзга ниско над езерото. Миризмата на орлови нокти изпълваше въздуха.

После й призля, изтича до банята и повърна. Изми си лицето и зъбите — и най-накрая видя в огледалото собственото си измъчено лице. Неспособна да повярва на очите си, докосна стъклото. Сълзите напълниха очите й и започнаха да се стичат по бузите й. Тя отиде в стаята, легна и заспа мрачен и неспокоен сън на пленена душа.

В мрачния октомврийски предобед на 2003 лейтенант Лорън Глас наблюдаваше как спускат ковчега на баща й. Вече беше съвсем сама: майка и ги беше изоставила, когато тя беше на дванайсет — завърна се в Шотландия и така и не се обади.

На погребението присъстваха още четирима души: не ги познаваше. Предположи, че са от отдела, в който беше работил баща й. Не знаеше абсолютно нищо за този отдел нито името, нито с какво се занимава.

Вятърът разбърка цветята, които беше донесла, свещеникът довърши словото си и тя хвърли буца пръст — повтаряше си наум: „Няма, няма да плачеш“ — а после избухна в сълзи.

Беше умрял при изпълнение на служебните си задължения. Не й бяха съобщили как и не й бяха позволили да види тялото. Ковчегът беше запечатан с федерални печати, предупреждаващи, че отварянето му е престъпление. Оловна спойка запълваше процепа под капака. Беше поискала да я оставят насаме с него за малко, но дори това й бе отказано. Нямаше известие за смъртта му, нищо, което да отбележи постигнатото от него в този свят. Тя вярваше, че баща й бе живял като герой.

Бяха й дали пет хиляди долара компенсации за смърт и баща й беше записан като загинал при изпълнение на служебния си дълг.

Загинал как? При изпълнение на какъв дълг? Беше излязъл от къщи, както всяка сутрин. После сигурно бе карал до работата си. Живееха на Райт Пат в Дейтън, но той пътуваше до Индианаполис през дните, когато работеше, а те не бяха точно установени.

Докато церемонията приключваше, за нейно изумление над главата й прелетяха самолети във военна траурна формация — издигнаха се величествено към сивия хоризонт. После, в края на полето, почетният караул, за чието присъствие тя изобщо нямаше представа, стреля двайсет и един пъти. Най-високата чест. Прогърмяха барабани.

Погребваха го с най-големите почести — и тя изпита огорчение, че не знае защо.

Четиримата мъже вече се отдалечаваха от гроба. Тя бързо ги настигна.

— Ще ми кажете ли нещо?

Никой не продума.

— Моля ви, аз съм негова дъщеря. Кажете ми поне дали се е мъчил?

Един от мъжете, висок и толкова рус, че би могъл да е албинос, се обърна.

— Трябва ли да кажа „не“?

— Знаете ли как е умрял?

— Знам Лорън.

Той знаеше името й. Но кой беше този мъж, с безупречно ушит костюм, сив като есенните облаци, почти бяла коса и очи толкова бледи, че също изглеждаха бели?