Уитли Стрийбър - Сивите

Но той не беше включвал планетария и това накара гърлото му да се свие от страх. Отвори уста, за да извика баща си, но единственият звук, който излезе, беше свистенето на издишалия въздух. Звездите минаваха по лицето му, извиваха се покрай носа му и напряко на очите му, а сълзите му се стичаха безпомощно в тишината.

Чуваше се само жуженето на мотора на планетария и вятърът, свирещ в клоните на стария дъб в двора. Дан приседна на ръба на леглото. Като човек, който закопчава палтото си, преди да поеме на път, закопча горнището на пижамата си, докато всички четири големи копчета не заеха местата си в илиците. Една мисъл му нашепваше:

„Стани и погледни през прозореца…“ Той стисна чаршафите с ръце. Старият дъб разклати листата си и мислите продължиха да шептят: „Хайде… хайде, хайде“.

И той разбра, че стъпалата му са докоснали пода и че стои изправен сред стичащите се звезди. Плъзна се към прозореца. Докато се приближаваше, го видя да се отваря. Тръгна по-бързо и се промуши през него. Опита се да хване рамката, докато минаваше, но не успя да я напипа. Озова се сред клоните на дъба, бореше се с тях, сграбчваше ги.

Успя да сключи ръце около един, но се преобърна и краката му се вирнаха към небето. Вкопчи се с всички сили, но придърпването ставаше все по-мощно.

— Тате — изкрещя той… а тласъкът го откъсна и го запрати нагоре.

Чу кучешки вой, видя под себе си сова, перата й бяха окъпани от лунната светлина. Писъкът й се загуби сред вятъра.

Крещеше и се бореше, размахваше ръце и крака във въздуха, сграбчваше празнотата. Далеч под него лунните отблясъци танцуваха по набръчканата повърхност на езерото Монона. А после се озова сред нощните облаци, летеше през техните каньони, рееше се над техните хълмове и чу тътена на зараждащите се в тях мълнии.

Изумлението най-накрая заглуши виковете му, но не спря сълзите, които се стичаха по лицето му. Дъхът му спря, когато след бавното плъзгане над един облак видя, безкрайно далеч долу, сребристото езеро и точките светлина, които очертаваха Мадисън. Стисна очи, скри лицето си с длани и се придвижи нагоре към нещо, което приличаше на сребърен остров в небето.

Островът имаше обла пролука, мрачна и черна.

Мина през отвора. За миг увисна във въздуха, после падна на пода. Отвори очи и видя, че е заобиколен от тъмнина, но не непрогледна. Лунен лъч се процеждаше през пролуката. Далеч долу можеше да различи точици светлина — рибарските лодки в езерото.

Обгърна го студена тъга. Сега, тук, той си спомняше тази част от миналото. Не искаше малките доктори да го докосват — никога вече. Но знаеше, че ще го направят, и то скоро. Замисли се дали да не скочи през пролуката. Но какво щеше да стане после? Приближи се и се наведе, доколкото смееше.

— Господин Емърс! Чичо Франк! Помогнете ми! Моля те, чичо Франк!

Неясно шумолене. Той се притисна по-близо до ръба. Искаше му се да има смелостта да скочи. Нечий глас прошепна меко:

— Здравей.

Той се отдръпна. Можеше да различи бялото — бяло лице, широки бели дрехи.

— Помогни ми — каза гласът.

Беше момиче, сега успя да я види, да го разбере по гласа й. Стоеше от другия крайна пролуката в пода, лицето й белееше под бледата лунна светлина.

— От Мадисън ли си? — попита тя. Гласът й трепереше.

— Да. Казвам се Дани Калахан.

— Аз съм Кейтлин Бърнс. Не бях виждала другиго тук преди.

— Аз също.

— Къде сме?

— Не съм сигурен.

— Защото, когато съм тук, си спомням, че съм идвала и преди, но когато се прибера вкъщи, вече съм забравила.

Наведе глава, гласът й се снижи до несигурен шепот:

— И на теб ли ти махат дрехите?

Лицето му се обля в червенина. Той обхвана раменете си.

— Ъхъ…

— Правят странни неща с мен.

— Някакви операции.

Очите й проблеснаха.

— Да. Но това не е болница.

Студени, пресметливи очи наблюдаваха как двете деца се притискат едно към друго.

Останаха прегърнати, момичето по нощница, момчето с пижама, изцапана с овесена каша от вечерята. Нямаше нищо общо със секс — бяха твърде малки. Като две птичета, откраднати от гнездо, опитващи се да открият някаква сигурност там, където сигурност не съществува.

— Ако се опитаме да се гмурнем в езерото, дали ще успеем? Вместо просто да скачаме? — попита Дан.

— Не знам. Едва ли.

— Имам медал за гмуркане. Ще се пробвам — каза той.

Тя въздъхна разбиращо. Приближиха се по рампата към пролуката, през която ги бяха вкарали тук. Корабът не изглеждаше добре оборудван. Нямаше дори приспособление за затваряне на люка. Беше стар и сглобен ръчно, но използваните материали далеч надминаваха по качества известните на хората. Конструкцията беше от нечупливи и незапалими пръти и алуминиево фолио, което не можеше да се пробие дори с пистолетен изстрел. Нямаше сияещи пултове за управление, нищо наподобяващо „Стар Трек“. Просто станиол и шперплат, и една тенекиена кутия, пълна с необикновена антигравитационна субстанция, извлечена от Земята.