Уитли Стрийбър - Сивите

Съществата, които се криеха близо до децата, знаеха за какво си мислят те, защото бяха способни да виждат не само физическите им тела, увити в мокрите дрехи, но и електрическите им тела — блестяща плетеница от линии, които преминаваха през тях, пламтящите нерви, които носеха усещания и любов, и спомени, и синия страх, извиращ от сърцето.

Можеха да надзърнат в главите — златисти и зелени линии, измествани от червени и пурпурни, и бяха наясно, че това също са цветове на страха.

Кейтлин и Дан се взряха надолу към блестящата набръчкана повърхност на езерото.

— Ще го направиш ли? — попита тя.

Дани си представи как в лодката си господин Емърс подръпва от лулата, докато наблюдава въдицата. Пое си дълбоко дъх. Какво обаче щеше да види господин Емърс — едно момче, падащо от небето? Може би, но най-вероятно не. Навярно щяха да решат, че плясъкът е от скочила риба.

После чу пърхащия звук в тъмното — звукът означаваше, че нещата се раздвижват.

Кейтлин се притисна към него. А после по устните й плъзна сянка на усмивка и тя вдигна ръка. Държеше кибритена клечка.

Чу се жужене, настойчиво, приближаващо.

Кейтлин се провикна през дупката.

— Живея в Мадисън! Живея в Мадисън, Уисконсин! — Гласът й мина през крехките стени, последван от силно ехо, но само облаците го чуха.

Дан сви ръце на фуния около устата си и изкрещя:

— Чичо Франк, помощ!

— Кого викаш?

— Чичо ми. Сега е на риба в езерото.

Тя запали клечката и в светлината на мъждукащия пламък нещо зад нея се размърда. Зелено сияние. Дан го гледаше как се превръща в разтеглена форма на око на насекомо — огромно. Беше точно зад нея, само на няколко сантиметра. Проблесна и се скри в сенките. После клечката догоря. Внезапно нещо се плъзна под ризата му и се залепи на гърдите му.

Чу запъхтяното дишане на Кейтлин, после от нея се изтръгна оглушителен писък и той също закрещя. Крещеше с всичка сила, от дъното на душата си. Ръцете го обхванаха, пронизващо изгаряне проникна през гърдите му, потъна дълбоко, накара го да се задави и изпълни устата му с вкус на мърша.

Не можеше да помръдне, не можеше да издаде звук. Усети, че го пренасят, стомахът му се сгърчи и се сви на топка, в гърлото му се надигна стомашен сок.

Не можеше да види нищо, да чуе нищо — освен накъсаното хрипливо дишане на Кейтлин.

Появи се ръка, протегна се в бледата светлина, сякаш за да бъде видяна от него, дълга ръка с пръсти като оголени клони, всеки завършващ с дълъг крив нокът. Ръката държеше кухненски нож с петна ръжда по острието.

Ножът се спусна над гърдите му, пробождащ, после върхът на острието премина по корема му, гъделичкащ. В тъмнината се чу разрязващ звук, после припукване и бълбукането на въздух, изсмукван през течност. Сетне се появи студенина, която се разпростря от врата му надолу до слабините, и той видя дръжката на ножа, използван като трион. Острието се издигаше и спускаше. Студенината в гърдите му нарасна. После със засмукващ звук две големи бели неща се издигнаха над него. Той повдигна глава, вгледа се в тялото си. Гледката беше толкова странна и неочаквана, че той зяпна. Видя нещо, което приличаше на мокър хамстер — трепереше, свит на топка в гърдите му. Лежеше в локва слуз. От двете му страни някакви неща, подобни на големи гумени мехове, се разпускаха и свиваха със съскащ звук.

Замръзнал от студ и смъртно уморен, той се отпусна назад, главата му тежко се удари в твърдия метал на плота, на който беше положен.

После се появиха звездите, милиони малки звезди, всички златисти и зелени и движещи се като огнени искри, носени от бурен нощен вятър. Заобиколиха децата, завъртяха се вихрено около телата им. Движеха се с грацията на огромен пасаж риби, прииждащ към тялото на едното дете, после през въздуха към тялото на другото. Това се повтаряше отново и отново и всеки път звездите проникваха в абсолютната голота на телата им — и вените и органите засилваха. Светлина извираше от крещящите им уста, изскачаше от ушите и очите им.

Децата се бореха, но не можеха да се изправят, крещяха, но никой не им обръщаше внимание. Мъчението, ужасно, но и някак красиво, продължи.

От другата страна на континента, в Колорадо, един млад офицер вдигна телефона и се обади във Вашингтон.

— Сър, имаме „блестящо момче“, реещо се над Мадисън, Уисконсин.

— Откога? — долетя умореният глас на подполковник Майкъл Уилкис.

— Двайсет и две минути, сър. Не показва признаци на движение.

Уилкис си погледна часовника. Беше почти четири сутринта.