Радка Александрова: Градът на сивите птици

В покрайнините на големия град се издигаше висока къща, заобиколена от липи и кестени. Слънцето се оглеждаше весело в прозорците и светлината му се ронеше като златен прах по клоните на дърветата. Песента на птичките не стихваше от сутрин до вечер. Само горе на тавана, както по всички тавани, беше мрачно и тъжно. Тук от години лежаха струпани най-различни ненужни вещи: продънени сандъци, ръждясала печка с криви кюнци, прояден от дървесни червен шкаф, куци столове, пожълтели книги и голям върбов кош, пълен със стари дрехи. Забравени от всички, вехториите прекарваха времето си в дрямка. Пред единственото, напластено с прах, прозорче паякът търпеливо доплиташе мрежата си, сякаш спускаше завеска, та да не може никой отвън да смущава покоя им.

Една сутрин преди изгрев-слънце звънлив смях раздвижи тишината на стария таван. Смееше се кака Пола — толкова силно, че се чуваше чак на двора.

— Какво те е прихванало рано-рано! — сопна й се чичо Панталон, на когото все не стигаше сънят.

— Сетих се за нещо. Ха-ха-ха! — продължи да се превива от смях кака Пола.

— Не можа ли да се сетиш към обяд, когато се наспим!? — чичо Панталон сърдито се обърна на другата страна.

— Ама много е смешно… Нека да ти разкажа, после ще си доспиш.

Останалите дрехи в коша се размърдаха, но никой не се обади, чуха се само няколко прозевки. Окуражена от мълчанието им, кака Пола продължи:

— Някога аз бях чудна хубавица. Всички се спираха да ме гледат. Зелени клонки се преплитаха по мене и стигаха чак до коланчето ми. А между листата имаше… Хе, кой ще се сети? Имаше черешки — лъскави и червени — да ги изядеш!… Беше горещ летен ден. Грейнало слънце — всичко наоколо блести. Какво я прихвана моята господарка — пусна ме в едно корито, пълно с вода. Разбрах след малко, че иска да ме пере. Не мина много и аз увиснах сама на въжето в двора, да се суша. Духна вятър, помилва ме като с крилца. Ала изведнъж така се разфуча, тъй ме завъртя, че ми прилоша. Събори ме на земята. И тогава — ха-ха-ха… тогава се случи най-смешното. Наблизо ровеше една кокошка. Тя се затича към мене и връхлетя право на черешките. Клъвна ме два-три пъти с острата си човка. Изпищях. Тозчас от къщата изскочи стопанката. Грабна дълъг прът и подгони кокошката. Да бяхте я видели само как бягаше!…

От ъглите се понесе тих смях. Старите дрехи се разшаваха.

— В този кош няма спокойствие! — тъжно продума чичо Панталон.

Ръждясалата печка изтрака с вратичката си:

— Е, и ти, не се наспа…

— Да, предпочитам да спя, отколкото да слушам женски глупости.

— Глупости ли?! — изврещя кака Пола. — Я си виж коленете!

— Остави моите колене. Чул ли ме е някой да се хваля, че съм имал ръб? По-добре ни разкажи къде са ти сега черешките?

— Вижте го! Той бил по-глупав от кокошката! — скочи сърдито кака Пола. — Не искам повече да разговарям с тебе!

— Стой мирна! — предупредиха останалите. — Това не ти е дворът!

— Навярно кокошката е изкълвала черешите й, но тя не иска да си признае — провлече глас госпожа Блуза.

— О, и ти ли?! Я мълчи! Погледни се на какво си заприличала! Ако не беше сляпа, щеше да забележиш, че черешките са си тук, между листата, все такива лъскави и червени като истински…

— Да мълча ли?… Че знаеш ли аз каква бях!? — Госпожа Блуза притвори белите си мигли и заговори с равен глас: — Моята господарка ме нареждаше до най-скъпите си дрехи. Преди да ме облече, гладеше ме с новата ютия, а после дълго оправяше срещу огледалото дантелите ми. Никога не сядаше пред пианото без мен. Ах, какви песни, каква музика съм слушала!… А сега… — Госпожа Блуза заплака. Едри сълзи покапаха замърсените й дантели.

До нея се гушеше малката Рокличка. Тя не можеше да търпи, когато някой плаче. За да не чува, измъкна се от коша и заподскача на един крак по хладния циментов под на тавана.

— Едно-две-три — броеше си Рокличката полугласно. — Едно-две-три…

Замириса на прах и всички дрехи се разкашляха. Чичо Панталон се изправи настръхнал:

— Стига с твоята „дама“! Прибирай се в коша!

Рокличката му се изплези:

— Няма!

— Ще те напердаша!

— У-у, вижте го какъв е лош! Не те оставят да си поиграеш. Ела! — обърна се Рокличка към Тихчо, който все мълчеше и стоеше настрана. — Ще си измислим друга игра. Остави ги тези…

Тихчо понечи да излезе от коша, но чичо Панталон го спря:

— Сега не е време за игра!