Радка Александрова: Градът на сивите птици

Госпожа Блуза престана да подсмърча, размаха ръце и предложи:

— Искате ли да образуваме хор? Аз ще бъда солистката. — И като притвори белите си мигли, запя фалшиво…

— Браво, браво! — развика се подигравателно кака Пола.

Капакът на продупчената тенджера тракна, смигна на съседите си и взе да отмерва такта на песента:

— Так-так-так…

Чичо Панталон се хвана за главата:

— Отиде ми сънят…

По пладне слънцето така напече стария таван, че всички се унесоха в приятна дрямка. Чичо Панталон захърка.

Тихчо бавно преметна едното си краче през горния ръб на коша, ослуша се, после безшумно се смъкна на пода и като стъпваше на пръсти, отиде до таванското прозорче. Долепи носле о стъклото и се загледа навън. Косичката му светна на слънцето, лицето му засия от доброта. Бавно нарисува едно цвете на прашното стъкло. И така се улиса, че не чу стъпките на Рокличка.

— Тихчо, защо гледаш все навън? — изправи се тя до него. — Какво интересно има там?

Тихчо се усмихна и сви рамене.

— Толкова време живееш сред нас и все мълчиш. Хайде, кажи нещо, само на мен!

Кака Пола се бе събудила и ги гледаше.

— Много е срамежлив нашият Тихчо — забеляза тя.

— Извинявай, не е срамежлив — отвърна й Рокличка.

— Утре ще го включим в хора — разсъни се госпожа Блуза.

Кака Пола се изсмя:

— Той не може да приказва, а пък ти…

— Тихчо, разкажи им една приказка, ама страшна — замоли му се Рокличка. — Уплаши ги!

Тихчо притвори тъмносините си очи.

— От какво се срамуваш? — прозя се чичо Панталон. — Разкажи как си набил някого. Нали си мъж? — Той за пръв път не се сърдеше, че му пречат на съня.

Тихчо мълчеше.

Кака Пола се ядоса:

— Я не се инати! Не те ли е срам всички да те молят! Отвори си устата, кажи нещо!… Къде си бил, къде си живял. Ето ние…

В тоя миг от коша едва-едва се надигна баба Жилетка. Тя ги изгледа строго през очилата и рече:

— Не мъчете Тихчо, деца! Той няма за какво да ви разкаже — оставете го на мира.

Всички се учудиха: как така баба Жилетка проговори? Тя беше стара, много стара, мълчеше и не обичаше никой да я безпокои.

— Защо, бабо? — извика Рокличка.

Баба Жилетка поклати побелялата си глава:

— Защото Тихчо не е живял…

— Разкажи ни, бабо! — повдигна белите си мигли госпожа Блуза.

— Хубаво… — И баба Жилетка започна: — На първия етаж в тази къща живееха богати хора. Те имаха едно момче. То беше много разглезено, по цял ден ревеше без причина като магаре. Чудеха се с какво да го залъжат, как да му угодят. Години наред аз топлех слабичкия гръб на момичето, което чистеше господарските стаи. От ранна утрин до мръкнало то мъкнеше пълни кофи с вода, переше, търкаше пода, тупаше тежките килими. Никаква радост нямаше в живота. Разглезеното момче не му даваше да пипа играчките, да гледа книжките с картинки и често го дърпаше за плитките. Но момичето имаше добро сърце и не се сърдеше. Един ден къщата бе празнично украсена. Момчето имаше рожден ден. Освен важните гости бяха поканени и негови другарчета. Разтича се слугинчето: опече сладки, лъсна стъклата на прозорците, избърса праха от мебелите — цялата къща светна. А когато гостите пристигнаха, то се сви в килерчето, където спеше, извади от джоба на престилката си игла, конци и парцалчета. Аз бях на миндера — въздъхна баба Жилетка — и всичко видях. Най-напред момичето уши панталонки от едно пепитено парче плат. Сетне взе две тънки пръчици и опъна панталонките на тях. Скрои бяла ризка, разпери други две пръчици за ръце и ги провря през готовата ризка. Опаса кръстчето с червено коланче. Оставаше най-мъчното — лицето. Момичето наплюнчи един химически молив и нарисува очи. Те грейнаха с тъмносин блясък като теменужки. С черен молив източи веждите. Взе ножицата и отряза края на плитките си. Какво хубаво перчемче надвисна над челото! Завъртя куклата наляво, после надясно и дяволито се усмихна:

— И име ти измислих, но още няма да ти го кажа. Знаеш ли защо? Сега ще видиш. — Момичето пак бръкна в джоба на престилката и извади червено клъбце. Върху бялата блузка извеза сърце. После притисна момченцето до гърдите си, целуна го и прошепна: „Тихчо“

Баба Жилетка избърса с ръкав мокрото си лице и прегърна Рокличка:

— Така се роди нашият Тихчо, деца!… С каква радост пристъпи момичето пред господарския син! Искаше да го изненада, криеше Тихчо зад гърба си.

— Заповядай!

Момчето протегна ръце, но изведнъж се начумери.