Радка Александрова: Градът на сивите птици

Цветето разтвори чашка и продума:

— Достатъчно е да запомниш добрината!

Тихчо излезе от гората. Пред него се ширна равно поле — краят му не се виждаше.

Духна вятър, разроши пожълтелите коси на тревите. Поиска да отнеме перцето на момчето, но то го бе притиснал силно до гърдите си.

Вятърът отмина недоволен.

После заваля дъжд. Тихчо потърси дърво, под което да се скрие. Но дърво не се виждаше. Тогава легна на тревата и така запази сухо вълшебното перце.

И дъждът отмина недоволен.

Грейна чудна светлина. Тихчо вдигна очи към небето, но слънцето го нямаше, криеха го още облаците. Огледа се и тогава видя една птица. Наоколо й всичко блестеше. Момчето затаи дъх. Не смееше да я приближи. Красотата на птицата го омагьосваше. Около гордата й шия се увиваха няколко реда нанизи от пламтящи рубини. На главата й се поклащаше златна корона, посипана с разноцветни камъни. Дългата й опашка се извиваше в красива дъга, а перата преливаха в лилави, бледорозови, синкави и алени тонове.

Тихчо плахо пристъпи:

— Коя си ти, вълшебна птицо? — запита той.

Птицата не отговори.

— От кой свят си дошла?

Птицата продължаваше да мълчи.

Тихчо поклати глава и си помисли: „Навярно е горда като всички хубавици… А как искам да я нарисувам с вълшебното перце на добрата Лястовичка! Природата ще ми даде боите — от ярки по-ярки. Само дано тя не отлети!“

В този момент изпод крилото на хубавицата излетя черна птичка с бяла гушка и престилчица, завъртя се из въздуха и кацна на Тихчовото рамо.

— Не я разпитвай, момченце! Тя нито може да приказва, нито може да чува. Не е горделива, както преди малко си мислеше ти. Сърцето й е добро и милостиво.

— Нито да приказва, нито да чува?!… Кой я е наказал така страшно?

Черната птичка изтри сълзите си с бялата престилка, но не отвърна нищо.

— Какво да сторя — продължи Тихчо, — че тя да проговори и да чува песента на гората? Усмивка да разцъфти на лицето й?

— Никой не може да й помогне, момченце. Тя е прокълната от злия Господар. Аз бях най-малката й приятелка. Когато отлетя от страната ни, скрих се под дясното й крило. Повече недей ме разпитва — не смея да ти кажа истината… Ако се научи злият Господар…

— А как ще узная истината? — запита Тихчо натъжен.

— Истината можеш да научиш само ако отидеш в нашата страна. Но там е много опасно. И пътят е страшен и опасен.

— Аз не се страхувам. Само ми кажи накъде да вървя.

— Търси планина с три златни върха — прошепна черната птичка и бързо се мушна под крилото на господарката си.

Тихчо остана край нямата хубавица до мръкнало. А когато звездите запалиха сините си фенерчета, пое на път.

Вървя много дни и много нощи без почивка. Питаше де кого срещне на пътя къде се намира планината с трите златни върха, но никой не знаеше за нея. Вече се беше отчаял, когато съзря в далечината златна ивица, накъдрена като лента по върховете на висока планина. Забърза нататък, но когато най-сетне стъпи на билото, разбра, че слънцето е позлатявало други върхове. Не, това не беше планината с трите златни върха. Обърна се и погледна надолу зейналите пропасти. Над тях се надвесваха озъбени черни скали. Как бе стигнал дотук? Едва сега разбра колко е изморен. Краката му се подкосяваха, клепачите му сами се затваряха. Короната на най-близкото дърво приличаше на люлка, канеше го да си почине.

„Но ако чудната птица не продума, ако никога не чуе песента на гората, ако никога усмивка не озари лицето й и очите й останат все така тъжни — тя скоро ще умре от мъка. А как искам да я видят всички по широкия свят!… Тогава тя ще влезе в сънищата на децата и те ще се будят сутрин по-бодри и по-весели.“

Тихчо въздъхна, обърса лицето си със стръкче росна трева и като превали билото на планината, спусна се по течението на един буен поток. От камък на камък не усети как се озова в слънчева долина. Беше стигнал до другата страна на планината. И пак се занизаха дни и нощи на път.

Една сутрин пред него неочаквано блеснаха трите върха. Те извисяваха гордо златните си чела, изглеждаха непристъпни. Наоколо цареше тишина. В подножието на върховете беше голо, без трева и цветя. Три пътеки се виеха по стръмния склон към златните великани. По коя от тях да тръгне? Избра лявата. Отначало вървеше бързо, но после се появи дълбок сняг, а след това гладък като огледало лед. Тихчо запълзя по леда. Измръзнал, с почервеняло носле, той не се предаваше. Още малко, още малко… Останаха само няколко метра до върха, когато над главата му прогърмя зловещ смях. Ледът се разтърси и като по пързалка върна Тихчо назад в дълбокия сняг. Тихчо опита безброй пъти, но стигнеше ли до средата, пак се свличаше там, откъдето бе тръгнал. Тогава, без да се отчайва, пое по втората пътека. Непроходима плетеница от тръни, високи като дървета, забиваше остри игли в тялото му, търсеше очите му.