Радка Александрова: Градът на сивите птици

В града имаше много чешми, но Тихчо не можеше да ги достигне. Затова тръгна бързо към гората. Стори му се, че гората е съвсем наблизо, но колкото повече се приближаваше към нея, тя сякаш се отдалечаваше. Изкачи се на един хълм, да погледне отвисоко. Пред очите му се разстла зелено море. Затича с удвоени сили нататък. Искаше по-скоро да види големите дървета, да чуе песента на птиците, да вдъхне аромата на горските цветя, за които бе слушал от Рокличка.

В гората стигна привечер, когато слънцето за последен път през този ден се оглеждаше в изворчетата. Тихчо спря край едно от тях и пи жадно студена вода. Сетне изми лицето си и среса с пръсти мокрото си перчемче. Здравецът го поръси с листата си, а срамежливите горски теменужки му се усмихнаха:

— Хубав си, много си хубав!

Тихчо реши да пренощува край изворчето. Откъсна няколко горски ягоди и сладко се навечеря. Застла меко легло от мъх, за възглавничка си подложи една гъбка-праховица.

Тъкмо се канеше да ляга, иззад купчината камъни изпълзя някакво животинче с дълга лъскава опашка.

— Добър вечер, момченце! Аз съм гущерчето Есо.

— Добър вечер, Есо. Откъде идваш?

— От училище.

— Ти ученик ли си?

— Да, вече знам да броя до десет.

— А къде ви е училището?

— Ей там, при двата дъба.

Тихчо погледна нататък.

— И аз искам да се уча — каза той. — Дали ще ме приемат?

— Защо да не те приемат — отвърна весело Есо и като размаха опашката си за прощаване, пропълзя под близките камъни.

Тихчо легна върху мекия мъх и заспа дълбок сън.

Призори се събуди от леко бръмчене. Няколко пчели, облечени в жълти дрешки, шетаха между цветята.

— Хей, момче! Тук, в гората, се става рано, преди изгрев-слънце.

Тихчо разтърка очи и скочи.

— Вие ученички ли сте? — засрамен попита той.

— Бяхме — отвърнаха важно пчеличките. — Сега работим. Хайде, ела довечера край изворчето да се повеселим. Довиждане!

Небето беше същото като вчера — синята му покривка ласкаво обгръщаше цялата земя. По листата на дърветата блестяха прозрачни капки. Насекомите потапяха хоботчетата си в тях, пиеха до насита и отлитаха. Тихчо се наведе над поточето. Наплиска лицето си със студена вода. Бузките му пламнаха. После седна на един камък и се замисли: „Есо се е научил в училище да брои до десет, а аз… Аз искам да рисувам. Такива цветенца като по прозорчето на тавана, само че по-истински!“ В този момент нещо го погъделичка по крака. Беше гущерчето Есо.

— Готов ли си? Ще те заведа на училище.

Тихчо се огледа още веднъж във водата на поточето, оправи якичката на ризката си и тръгна бавно и плахо подир новия си приятел.

— Какво ти е? — обърна се назад гущерчето.

— Малко ме е страх — призна Тихчо.

— От какво?

— Ами… аз нищичко не знам…

— Нали затова отиваме на училище — разсмя се Есо.

Стигнаха до двата дъба. Зад тях на широка морава имаше наредени малки и големи пейки от брезови клони. Върху един пън лежеше дневникът. Учителят още не беше дошъл.

На първата редица седяха две кафяви мечета. Обръщаха лапите си и ги удряха една о друга:

„Пляс, пляс…“

— Това са най-големите немирници в класа — пошепна Есо. — Но иначе са много добри ученици…

— А твоето място къде е? — запита Тихчо.

— Там, на гладкото камъче, но сега ще седна до тебе. Няма да те оставя сам.

Тръгнаха към по-задните редици. Тихчо седна до едно сърне с вирнати уши, а гущерчето се намести между тях.

— Какво искаш да учиш? — полюбопитствува сърничката и изгледа новия ученик. — Какъв искаш да станеш?

— Художник. А ти?

— Внимавайте! Идва учителят — предупреди Есо.

Старият бухал огледа редиците и се усмихна:

— Виждам, имаме нов ученик.

— Аз го доведох — изправи се на опашката си гущерчето.

— Кой е той? Да дойде при мене!

Тихчо се разтрепери. Излезе от редиците и тръгна към катедрата ни жив, ни умрял.

Мечетата се посбутаха:

— Гледай, гледай колко са му смешни гащите!

— Тишина! — почука с човката си по дънера учителят. — Ела, момко!… По-близо, по-близо! Как ти е името?

— Тихчо.

— Добре, Тихчо. Ти какъв искаш да станеш?

— Художник — отвърна, без да се замисля, новият ученик.

— Тогава нарисувай едно дърво.

Тихчо се изправи до дъската.

Бухалът хвана ръката му и му показа как да държи тебешира.

— Браво! Имаш ли блокче и боички?

— Не…

— Утре без блокче и боички да не се явяваш в училище! Седни си на мястото.

— Какво хубаво дърво нарисува Тихчо! — извика гущерчето.