Радка Александрова: Градът на сивите птици

— Това ли ми подаряваш? Парцалена кукла?! На мене?! — И Тихчо полетя в ъгъла. — Веднага да го изхвърлиш на боклука, още сега! Иначе ще кажа на мама да те изпъди!

Слугинчето се наведе, вдигна момченцето и го скри под престилката си. После, като се пазеше никой да не го види, качи се на тавана… Ето така, стари приятели, Тихчо се намери сред нас.

— Да му помогнем! — изплака Рокличка.

— Да му помогнем, да му помогнем! — чуха се отвсякъде гласове.

— Тъжно е да си създаден за радост, а да не можеш да създаваш радост — замислено каза чичо Панталон. — Трябва всички да се съберем и до мръкнало да решим как да помогнем на момчето.

— Аз измислих! — прошумоля кака Пола. — Ще почакаме, докато някой отвори вратата на тавана, и тогава: „Сбогом, Тихчо, довиждане — върви по широкия свят, поживей!“

Чичо Панталон завъртя глава:

— Кой знае кога ще отворят вратата. По-добре да я разбием.

— А дали тук някъде няма забравен ключ? — обади се и госпожа Блуза.

— Ключ ли? — възкликна кака Пола. — Никъде не съм видяла ключ.

Чичо Панталон се засили и удари с рамо желязната врата. Тя не помръдна.

Рокличка се натъжи. Не било така лесно Тихчо да излезе от тавана. Ето, всичко е съгласна да направи за него, но какво? Можеше вечер, щом останалите заспят, да го утеши, като му разкаже приказки. Можеше да се качи на прозорчето и да чака, докато завали дъжд. Тогава ще събере дъждовни капки в шепи и ще му умие лицето. Но да отвори вратата — не можеше.

— Чичко Панталон, ами сега?

— Не знам, Рокличке! — И той закрачи из тавана.

— Аз ще ви кажа как Тихчо ще излезе оттук — продума спокойно баба Жилетка. — Вие ще ме разплетете, ще ме навиете на кълбо и ще направите въженце. Ще завържете въженцето за прозорчето и по него Тихчо ще се спусне на улицата. Хайде на работа, не се бавете!

Всички обичаха баба Жилетка заради мъдростта й. И сега им беше мъчно да се разделят с нея. Ала баба Жилетка остана непреклонна. Започнаха да я разплитат и тя скоро се превърна на голямо кълбо. А кълбото беше топло и меко. Един по един го допираха до бузите си и сълзите им изсъхваха. Така се простиха с добрата баба Жилетка.

Рано на другата сутрин чичо Панталон се качи на таванското прозорче и завърза въженцето. Опъна го силно. После скочи и отупа праха от крачолите си.

— Готов ли си, юнак? — обърна се весело към Тихчо. — Хайде тръгвай и на добър час!

Тихчо се спущаше по въженцето със затворени очи. Нещо се провираше под ризката му и го галеше с хладни пръсти. „Навярно това е вятърът“ — помисли си той и му стана хубаво, но още не смееше да погледне.

— Скачай, Тихчо! Скачай! — развикаха се отгоре.

Тихчо пусна въженцето и скочи на земята. А земята беше твърда — по нищо не се различаваше от тавана. Затова пък всичко останало беше така различно! Пред смаяния му поглед блесна градът с многобройните си прозорци, с дългите си и широки булеварди, над които се преплитаха жици, с долепените една до друга бели къщи, с бухналите от зеленина дървета и мълчаливите автомобили. Слънцето бе поело своя път по небето, но градът продължаваше да спи. Останал сам, Тихчо се изплаши. Накъде водеха тези безкрайни дълги улици? По коя да тръгне? Погледна към тавана, но от мястото, дето бе застанал, прозорчето не се виждаше. Изплаши се още повече. Затича без посока. Вятърът изду ръката му. Не разбра как се намери в една градина. Тревата беше яркозелена. Тихчо си каза: „Навярно това е най-хубавият цвят на света! — легна по гръб и небето се разтвори над него. — Колко е просторна къщата на слънцето! Дали само то може да живее там?“

Той щеше да лежи тук с часове, ако не беше дочул тежки стъпки. Зарадва се: скочи бързо и се огледа. Към него се приближаваше едър човек с голяма метла на рамо.

— Чичко!

— Ще ти дам аз един чичко! — завъртя глава градският метач и замахна с метлата.

Тихчо отскочи, преметна се няколко пъти по тревата и хукна да бяга. Тежките стъпки затрополиха след него.

— Ще те хвана аз, мръсна парцалива кукло! — крещеше метачът. — В кофата за смет ти е мястото.

Тихчо беше дребничък и това го спаси. Сви в една алея, скри се под близката пейка. Метачът профуча край него, без да го забележи. „Защо ли този чичко искаше да ме хвърли в кофата за смет? Та аз нищо не съм му сторил… Как ме нарече той: «Мръсна парцалива кукло!» Тихчо огледа панталоните и блузката си. Вятърът не бе успял да издуха праха, полепнал по тях. «Трябва най-напред да се измия. Да потърся някъде вода».“