Уитли Стрийбър - Сивите

— Кой сте вие? Ще ми кажете ли как е умрял баща ми?

— Ела в управлението. Можеш ли?

— Сега? Това заповед ли е?

— Мислиш ли, че ще се справиш?

Това вървене през гробището беше най-тъжното нещо, което й се беше случвало. Не разбираше тъгата, това беше нова територия за нея. Можеше ли да отиде до управлението съкрушена? Да говори, докато скърби? Можеше ли да изслуша тайни в това състояние?

— Искам да се прибера вкъщи — каза тя.

Той й даде адрес в базата.

— Помисли си. Нямаше да те молим, ако не беше…

— Знам, че е спешно. Очевидно е спешно.

— Аз съм Луис Крю — представи се той. — Ако нямаш нищо против, моля те, не споменавай срещата ни и името ми пред никого.

— Добре — отвърна тя. — Ще ми кажете ли какво се е случило с баща ми?

Той се втренчи в нея продължително, толкова дълго, че й стана неловко. Преценяваше я. Но защо? Тя нямаше високи правомощия, беше низш офицер от снабдителната част, не беше тръгнала по стъпките на баща си към военновъздушното разузнаване.

— Ще ми кажете ли? — попита отново.

— Съжалявам, че се налага да те повикаме в такъв ден.

— Аз също.

Тя се отдалечи от него, подмина спретнатите редици еднакви военни гробове, в които военновъздушните сили бяха изсипали толкова много животи, в толкова много стоманени ковчези; повечето от загиналите бяха твърде млади и твърде невинни, твърде добри, за да заслужават да умрат по невероятните и ужасни начини, които им осигуряваха военновъздушните сили.

Дългът ги беше погълнал. Винаги дългът — дъхът и кръвта на баща й.

— Клетвата, Лорън, никога не забравяй клетвата. Може да те води до смъртта ти, но дори да е така, трябва да отидеш.

Беше си мислила: „Ако някой глупав президент ме изпрати в неизвестна страна, където дори не би трябвало да сме, дали е мой дълг да умра там?“

Знаеше отговора.

Беше ли смъртта на баща й безполезна? Надяваше се да не е, надяваше се, че водената траурна формация е повече от прощална почест.

Животът с баща й не беше идеален. Имън Глас беше взискателен и не особено доволен от начина, по който се развиваше кариерата й.

— Трябва да се постараеш, Лорън. Бъди готова, когато има нужда от теб, бъди решителна, когато е важно.

Колко заблуден беше. Той служеше в други военновъздушни сили, доколкото тя можеше да прецени. В нейните военновъздушни сили главните й безпокойства бяха свързани с раздути сметки и липсващи лаптопи, не с дълг и смърт сред колиби и палми.

„Кой си бил ти, татко? Защо се случи това?“

Баща й имаше кошмари. Не просто кошмари, а крещящи изблици на ужас, от които не можеше да се събуди. И човек не можеше да се приближи до него. Удряше я, а на сутринта беше толкова разстроен от това, което беше направил, че изпадаше в депресия за няколко дни.

Често питаше дали е казал нещо насън. Очевидно това го тревожеше, и то сериозно. Тя търсеше някакъв смисъл във виковете му, но така и не успя да го открие.

Качи се в колата си и завъртя ключа. С нетърпение очакваше отоплението да прогони всепроникващия канадски студ, който идваше от обширните равнини на север, разтърсваше оголените дървета и покритите със стърнища поля.

Подкара към къщи, мина покрай голямата сива база до апартамента им. Постоя в дневната — помисли си колко безлично изглежда всичко. Неизбежният пейзаж на стената, непретенциозните книги по лавиците, старият телевизор. И този стол, голям и удобен, а до него поставка за списания, запълнена с „Харпърс“, „Нешънъл Ревю“ и „Нешънъл Джеографик“.

Всичко толкова обикновено — и все пак толкова наситено с него, че всяка следваща стъпка извикваше още спомени и по-голяма самота.

Направи кафе и докато отпиваше, осъзна, че това е чашата на баща й. Не издържа и се разплака пак. Разбираше, че това са изстраданите сълзи на съкрушения, родени от тъгата и загубата.

Последното й признание за любов щеше да остане неизречено. Но най-важното, разговорът, който представляваше животът им заедно, никога нямаше да бъде приключен.

След цялата му кариера на погребението му имаше само петима души. А и то не беше обявено по никакъв начин. Явно неговият отдел не беше голям. Полковник, около петдесетте, с бадж Уилкис. Кой беше той? И дали това бе истинското му име. Друг, по-млад, подполковник Лангфорд. Към четирийсетте. После цивилен, нисък, със зле скроен костюм. Той беше плакал, мълчаливи сълзи, които отмахваше с ръка, сякаш бяха буболечки, полазили по лицето му. А после господин Крю, висок, с неопределима възраст, приличаше на шведския актьор Макс фон Сюдов. Елегантен костюм, а и тези очи… Сиво-бели. Уникални.