Радка Александрова - Градът на сивите птици

Най-сетне Тихчо спря пред един ресторант. На фирмата пишеше: „Вкусни гъби“. Влезе вътре. Малки и големи сиви птици тракаха с човките си и лапаха гореща каша. И тук цареше пълно мълчание. Между масичките сновяха келнери, препасани със сиви престилки. Те светкавично разнасяха кашата. Касиерката ловко отмяташе с острия си клюн сивите топки на голямо сметало.

Като излезе от ресторанта, навън настъпваше вечерта. Квадратните прозорчета на еднаквите сиви къщи се палеха едно по едно. Светлината им беше мътна, болничава — сякаш прозорчетата не бяха мити от години. Улиците бяха опустели. Тръгна без посока. Дълго се лута из сивия лабиринт, дано срещне някой да го прибере за нощуване, но закъснелите минувачи бягаха от него като от крадец. Най-сетне една птица го заприказва. Тя току-що отключваше входната врата на къщата си и се караше на детето си да мирува.

— Виждам, че не си тукашен — подхвана плахо сивата птица, като се оглеждаше на всички страни.

Малкото птиче подаде любопитно глава през прозореца. Майка му го бодна с човката си и то бързо се скри.

— Днес пристигнах — отвърна Тихчо, широко усмихнат. — Искам да отида при господаря ви, защото…

Птицата не го доизслуша. Блъсна вратата и повече не се показа.

Тихчо пак тръгна без посока. Стъпките му кънтяха самотно по сивия асфалт. Решетките на магазините бяха спуснати. Изведнъж се чу едно силно „щрак“ — и всички светлини на града угаснаха. Стана тъмно като в гроб. За да не се блъсне в някой електрически стълб, той протегна напред ръце и закрачи като слепец. Стените на къщите, до които се допираха пръстите му, бяха студени. На коя от вратите да почука, къде да намери поне малко топлина? Най-после се реши: юмручето му се стовари три пъти върху една дървена врата.

— Кой е? — попита страхливо отвътре женски глас.

— Аз съм, Тихчо. Отворете ми, съвсем съм измръзнал…

Вратата изскърца и се открехна. Подаде се пребрадена глава на птица с широко отворени от уплаха очи:

— Не те познавам, махай се!

Тихчо и се примоли:

— Само мъничко да се постопля на огъня и ще си вървя…

Тогава птицата отвори по-широко вратата.

— Влизай бързо! — придърпа го с крилото си тя и Тихчо се озова в бедно наредена стаичка с опушени сиви стени. Около кръглата маса седяха четири малки птичета и бавно пишеха букви в еднаквите си тетрадки.

Като видяха гостенина, птичетата наскачаха и го наобиколиха. Пипаха боязливо панталонките му, дивяха се на извезаното върху ризката му сърце.

Птицата покани госта да седне до печката, заповяда на малките да продължат да пишат и отново затрака с куките. Плетеше сиво пуловерче без ръкави.

Тихчо прошепна нещо на вълшебното перце. То подхвръкна към тавана, завъртя се като хвърчило край приведените глави на децата, провря се през невидима пролука и изчезна от стаичката. А когато се върна, Тихчо го улови във въздуха и седна при птичетата. Перото заскърца. Той им нарисува по едно алено цвете в тетрадките.

Малките закрещяха и се запрегръщаха.

Майка им ги гледаше смаяна. Кръглите й очи се напълниха със сълзи.

— Моите деца никога не са виждали цвете — пророни тъжно тя. — Благодаря ти, незнайни пътнико, че им създаде такава радост, от все сърце ти благодаря…

Ала изведнъж тя отстъпи и перушината й настръхна:

— Бързо, бързо унищожете цветята! Разбере ли някой, че у нас има алени цветя, веднага ще съобщи на Господаря и той ще ни накаже със смърт. Моля ти се, махни ги! Пожали рожбите ми!…

Малките наобиколиха госта:

— Не слушай мама, батко, запази цветенцата, не ги погубвай! Много са хубави!

Майка им още повече се обърка. Не знаеше какво да прави. За пръв път виждаше децата си весели, засмени, със светнали от щастие очи. Да им отнеме ли радостта? Но ако алените цветя останат в тетрадките им, те ще ги покажат на другарчетата си в училище, другарчетата ще се похвалят на родителите си, родителите — на стражата, стражата — на Господаря, а Господарят не прощава никому.

— Не се сърди, странниче — прошепна тя на Тихчо с разтреперан глас, — моля ти се, върви си!

Тогава Тихчо разказа как е срещнал Чудната птица, колко път е извървял, за да научи истината за нея.

Настана тишина. Малките птичета, отворили ей такива очи, запитаха:

— Мамо, коя е тази Чудна птица, ние нищо не знаем за нея?

— Мълчете, деца! — сгълча ги тя. — Друг път да не съм ви чула да споменавате това име! Хайде, бързо в леглата!

Птичетата я послушаха и се мушнаха под завивките с тетрадките си. Тихчо дяволите им се усмихна и им пожела лека нощ.