Радка Александрова: Градът на сивите птици

— Точи! — извика гръмко пазачът и клиновете саби паднаха едновременно върху скалата.

— Зън-зън, зън-зън, зън-зън…

Запръскаха искри; наоколо стана горещо като в пещ.

Не след дълго ескадрилата на птиците със сребърните саби се извиси над непристъпната скала, направи рязък завой и се спусна право към града.

А Господарят, успокоен, отново задряма върху железния си трон. Беше заповядал на слугите си да го събудят чак когато всичко е завършено.

Ала превали пладне, започна да се мръква — а от птиците със сребърните саби — никаква вест. Така в пълна неизвестност премина и нощта.

На другата сутрин, разярен, Господарят повика птиците с клюновете като триони.

— Давам ви два часа да доведете виновниците тук и да върнете сивия цвят на града! Арестувайте и птиците със сребърните саби, вържете крилата им и ги доведете тук! Да ги питам аз тях защо не изпълниха заповедта ми!

Птиците с клюнове като триони нямаха време за губене, дори не погледнаха точилото — веднага се устремиха към непокорния град.

Но и те не се завърнаха в уречения час. Каменните стени на замъка се тресяха от гнева на Господаря. По мраморния под на залите потече топла кръв. Много от слугите ослепяха — кой с едното око, кой с двете.

Господарят се заключи сам в покоите си и мисли цяла нощ. Призори грозният му трак призова птиците с отровните очи.

— Готови ли сте? Сега ще видим! Ха-ха-ха!

— Готови сме, Господарю!

— Има ли достатъчно отрова в очите ви?

— Има, Господарю.

— Аз сам ще ви водя!

Черните криле на Господаря хвърлиха сянка върху земята. Той беше облякъл бойните си доспехи — бронята му излъчваше мъртвешка светлина. Летеше бавно. Стражите с отровните очи го следваха. Като го зърна, слънцето побърза да се скрие, но любопитството му беше по-силно — точно когато ескадрилата наближи първата зелена полянка, слънцето надникна иззад облака и цветенцата, пръснати по тревата, грейнаха още по-ярки.

— Отровете ги! — гракна гласът на Господаря. — Ха-ха-ха!

Стражите се спуснаха и насочиха отровните си жълти очи към цветята. Главичките на цветята клюмнаха. Тревата се превърна в пепел.

Острият клюн на Господаря потъна в пяна.

— Кой е дръзнал — крещеше той — да се мери с мен! Да престъпи волята ми! Ха-ха-ха! Напред към града!

Стражите се спуснаха още по-ниско и въздухът засвистя от бързите махове на крилата им. Но когато приближиха града, първите редици замръзнаха на едно място. Останалите се струпаха зад тях. Да вярват ли на очите си?

Къщичките на града бяха потънали в буйна зеленина. Разноцветните перденца от разтворените прозорци се вееха като знамена. Автомобилите, и те разноцветни, свиреха весело и летяха по улиците. Дори кошчетата за смет се различаваха едно от друго.

— Защо спряхте? Продължавайте към площада! — пресипнал от яд, заповяда Господарят.

Птиците с отровните очи поеха напред, но редът им се наруши.

Ето и площадът. Господарят едва се задържа във въздуха, за да не падне. Беше поразен от гледката, която се откри пред него. Десетки, стотици гирлянди се преплитаха и образуваха блестящ свод. Долу по светлите плочки вървяха птици с пурпурни забрадки и бронзови поли. Всички пееха. С лека стъпка, веднага след тях, се зададоха други птици. Сините им опашки се свиваха и богато разперваха. Между перата на гърдите им святкаха кръгли огледалца, а смарагдените им шии се люлееха в такт с музиката. Най-подир тичаха малките птичета — едни с качулки от златно кадифе, други с оранжеви полички, трети с яркочервени блузки и лилави наметала, посипани с брилянти. Тънките им гласчета звънтяха като камбанки.

Изведнъж някой извика:

— Господарят! Бягайте!…

„Бягайте“ — като ехо се понесе по площада.

Но вместо да се разпръснат кой накъде види, всички птици се скупчиха една до друга. Сред тях бяха и пратениците на Господаря — с острите клюнове и клюновете триони. Площадът светна и заигра с хиляди отблясъци като огромно цвете. Дори слънцето завидя на красотата и багрите му.

Клюнът на Господаря зина, но звук не се чу. А когато успя да проговори, гласът му беше слаб и писклив:

— От-т-т-ровете ги…

Стражите с отровните очи почнаха да се блъскат един в друг, в дърветата и покривите. Разхвърча се сива перушина. Крилете и клюновете им се пречупваха с трясък. Падаха смъртно ранени по светлите плочки и молеха за пощада. Багрите на огромното цвете ги бяха ослепили.

— Олеле, нищо не виждам! Помогнете ми! — разпищя се след тях и Господарят.