Радка Александрова - Градът на сивите птици

Черните му криле го понесоха и той се залюшка без посока. Вятърът го отнесе право към комина на най-голямата фабрика в града. Гърлото на комина го всмукна лакомо и след миг той се озова в търбуха на вечно горящата пещ.

От него не остана и пепел.

Огромното цвете на площада се раздвижи, разпиля се на стотици пъстри листенца. Птиците отново запяха. Малките птичета се стрелваха във висините и леко се спускаха надолу като парашутчета. Прегърнал вълшебното перо, Тихчо не можеше да им се нарадва; извезаното сърчице върху бялата му ризка трептеше от вятъра.

Изведнъж откъм трите златни върха се зачу тихо бръмчене. Всички вдигнаха глави. Отначало нищо не се виждаше — синьото небе беше чисто, но скоро бръмченето се усили.

— Ето ги… сребърните самолетчета! — извика Тихчо.

Наредени едно след друго, сребърните самолетчета се приближаваха към града, като поклащаха крилете си за поздрав. После тържествено описаха няколко кръга над най-високите дървета и се приземиха в края на площада.

От последното самолетче, разперила разкошната си опашка, излезе Чудната птица. Площадът екна от весели викове. Птиците се струпаха около скъпата гостенка и започнаха да я прегръщат.

— Чакайте! — извиси се гласът й. — Кажете ми кой върна красотата на родината, песните ни?

— Тихчо! Тихчо! — извикаха всички в един глас. — Ето го!

Тихчо едва успя да се измъкне от навалицата; вдигнал високо над главата си вълшебното перо, той се изправи до чудната хубавица.

— Какво още да направя за теб? — попита Тихчо.

Чудната птица го прегърна:

— Та ти вече ми направи най-скъпия подарък — върна радостта на птиците. Кажи как да ти се отплатя?

Малкият художник само се усмихна; спомни си какво му каза онова мъдро цвете.

— Ние никога няма да те забравим, Тихчо! — чуваха се отвсякъде гласове. После всички залюляха такова хорце, че дори стените на къщите затрепериха.

Ако луната не се беше уморила да свети, кой знае докога щеше да продължи веселието. Чак когато тя се мушна под топлата завивка на един облак, майките се сетиха, че птичетата отдавна трябва да са в леглата и ги поведоха към къщи. Започна да се разсъмва.

— Бате Тихчо, бате Тихчо…

Тихчо видя да тичат към него четирите малки птичета, на които бе нарисувал алени цветя в тетрадките. Те увиснаха на раменете му и го замолиха:

— Остани при нас. И ние искаме да рисуваме като теб!

— Пощадете батко си, палавници! — скара се майка им. — Не виждате ли, че е капнал от умора… Тихчо, ела да спиш пак у дома!

— Не мога — момчето помилва по перцата птичетата, — сега трябва да отпътувам за моята родина. Там ме чакат… — Пожела им лека нощ и се сбогува с тях.

След това се прости и с Чудната птица и се качи в сребърното самолетче, с което тя бе пристигнала в преобразения град. Птиците тъй отрупаха самолетчето с цветя, че то едва се отдели от земята. Когато се понесе към трите златни върха, всички замахаха с криле за прощаване. И продължаваха да махат, макар че в небето вече нищо не се виждаше…

Сребърното самолетче се завъртя над големия град, после над високата къща, заобиколена от липи и кестени, и се опита да кацне на покрива й. Ала покривът бе стръмен, едва не се разби в него. Тогава пилотът отново издигна самолетчето във въздуха, описа широк кръг и го насочи право към таванското прозорче. Сърцето на Тихчо замря. Там, на рамката, се белееше като прекършен цветец Рокличка, тъй както я бе оставил — свита и мъничка.

В първия миг тя не го позна, зачервените й очи замигаха.

— Ти ли си? — чу се слабият й гласец.

— Аз съм… Връщам се…

— Чаках те… знаех, че ще се върнеш…

Старите дрехи в коша се размърдаха.

— Кой е? — изръмжа чичо Панталон. — Рокличке, сега ли намери да си приказваш, когато всички спят?

Рокличка още не можеше да се съвземе от неочакваната радост.

— Извинявай, чичо Панталон… Тихчо… Тихчо си дойде!

— Какво?! Какво?! — подаде се от коша чичо Панталон. — Как си дойде?

— Тихчо! Нашият Тихчо!

В това време Тихчо бе успял да скочи от самолетчето право на перваза на прозореца. Прегърна Рокличка и я целуна по бузката.

Чичо Панталон съвсем се разсъни:

— Я, това наистина е Тихчо!… Ставайте, сънливци! Вижте кой е дошъл!

Кошът се прекатури и старите дрехи наизскачаха. Чичо Панталон пръв се завтече към прозорчето.

— Тихчо, добре дошъл!

— Добре заварил, чичко Панталон!