Джеймз Бари - Питър Пан

— Името на мъжа — продължи Уенди — било мистър Дарлинг, а нейното име било мисис Дарлинг.

— Аз ги познавах — рече Джон, за да ядоса другите.

— Струва ми се, че и аз ги познавах — обади се Майкъл с доста неуверен глас.

— Те били женени, знаете ли — обясни Уенди — и какво мислите, че имали?

— Бели плъхове — извика Нибз вдъхновено.

— Не.

— Страшно мъчно е да се отгатне — рече Свирчо, който знаеше приказката наизуст.

— Тихо, Свирчо. Те имали трима потомци.

— Какво е потомци?

— Ами ти си един потомък, близначе.

— Чуваш ли, Джон? Аз съм потомък.

— Потомците са просто деца — каза Джон.

— Боже, боже — въздишаше Уенди. — И така тези три деца имали бавачка, която се наричала Нана. Но мистър Дарлинг й се разсърдил и я завързал с верига на двора. И тогава трите деца отлетели.

— Страшно хубава приказка — каза Нибз.

— Те отлетели в Небивала земя, където живеят загубените деца.

— Тъкмо това си мислех — намеси се възбудено Къдравия. — Не знам как, но просто си мислех, че там са отлетели.

— О, Уенди — извика Свирчо, — Свирчо ли се казвало едно от загубените деца?

— Да, така се казвало.

— И аз съм в приказката! Ура, и аз съм в приказката, Нибз.

— Тихо! Сега искам да си помислите за чувствата на нещастните родители, чиито деца отлетели.

— О-о-о! — изстенаха те, макар че в действителност не мислеха ни най-малко за чувствата на нещастните родители.

— Помислете си за празните легла!

— О-о-о!

— Ужасно тъжно нещо — каза весело първият близнак.

— Не мога да си представя как може да има щастлив край — обади се и вторият близнак. — А ти можеш ли, Нибз?

— Ужасно съм разтревожен.

— Ако знаехте колко голяма е майчината любов — каза им Уенди с тържествен тон, — вие не бихте са страхували. — Сега тя бе дошла до онази част на приказката, която Питър мразеше най-много.

— Харесва ми майчината любов — каза Свирчо, като удари Нибз с една възглавница.

— Ами и на мен ми харесва — обади се Нибз, като му отвърна със същото.

— Виждате ли — каза Уенди самодоволно — нашата героиня знаела, че майката винаги ще държи прозореца отворен, за да могат децата да влязат в стаята, когато долетят обратно. И така те останали в Небивала земя цели години и прекарали много весело.

— Върнали ли се най-после в къщи?

— Нека сега надзърнем в бъдещето — поде Уенди, като напрегна сили да разкаже щастливия край на приказката. Всички се извъртяха в леглото, така че най-лесно да надзърнат в бъдещето. — Минали години. А коя е тази елегантна жена на неопределена възраст, която слиза от влака на лондонската гара?

— О, Уенди, коя е тя? — извика Нибз така възбуден, като че ли наистина не знаеше коя е.

— Да не би да е… О, да… Това е красивата Уенди!

— О!

— А кои са двамата благородни представителни господа, сега вече станали цели мъже. Може ли да са Джон и Майкъл? Да, те са.

— О!

— „Вижте, мили братя — казва Уенди, като посочва нагоре, — ето прозорецът е още отворен. О, сега сме възнаградени за нашата възвишена вяра в майчината любов.“ — И те хвръкват към мама и татко. Перото не може да опише щастливата сцена и ние хвърляме було върху нея.

Това беше приказката, която толкова харесваше на момчетата, колкото и на самата хубава разказвачка. Всичко е както трябва да бъде. Така офейкват децата, най-безсърдечните същества на света, макар да са толкова мили, и егоистично се забавляват; а после, когато се нуждаят от особени грижи, благородно се връщат в къщи, уверени, че родителите им ще ги прегърнат, вместо да ги на-плескат.

Тъй голяма бе тяхната вяра в майчината любов, че смятаха, че могат да си позволят да бъдат коравосърдечни още известно време.

Но между тях имаше един, който бе на особено мнение по въпроса; и когато Уенди свърши приказката си, той изстена глухо.

— Какво има, Питър? — извика тя и изтича при него, мислейки, че нещо го боли. — Къде те боли, Питър?

— Никъде. Това е друг вид болка — отвърна мрачно Питър.

— Какъв вид?

— Уенди, ти невярно описваш майките.

Вълнението му така ги разтревожи, че всички се събраха изплашени около него. Съвсем откровено той им каза това, което дотогава бе скривал от тях.

— Много отдавна — започна той, — аз мислех като вас, че майка ми ще държи прозореца винаги отворен. Затова живях далеч от къщи в течение на много, много луни и после се върнах. Но прозорецът беше затворен, майка ми ме беше забравила напълно и едно друго малко момче спеше в легло-то ми.