Джеймз Бари - Питър Пан

— О, не — възрази Уенди, пресмятайки бързо наум. Просто ще трябва да се сложат няколко легла в салона; пък всеки първи четвъртък на месеца ще ги закриваме с паравани.

— Питър, може ли да тръгнем и ние? — извикаха всички умолително. Те и не помисляха, че ако тръгнат, той може да не дойде с тях; но всъщност не ги бе много грижа дали ще дойде. Такива са децата — винаги готови да изоставят и най-близките си, когато се яви нещо ново и непознато, което ги привлича.

— Добре, тръгнете — отвърна Питър с горчива усмивка.

Всички се спуснаха да събират нещата си.

— А сега, Питър — каза Уенди, която мислеше, че е уредила всичко, — ще ти дам лекарството.

Тя много обичаше да им дава лекарство и несъмнено им го даваше прекалено често. Разбира се, лекарството беше само вода, която Уенди държеше в една кратунка, което придаваше на водата известни медицински качества. Сега обаче тя не даде на Питър да изпие капките, защото тъкмо когато ги отмери, забеляза израза на лицето му и сърцето й се сви.

— Приготви си багажа, Питър — извика тя разтреперана.

— Не — отговори той, като се преструваше на равнодушен, — аз няма да тръгна с тебе, Уенди.

— О, да, ще тръгнеш, Питър.

— Няма да тръгна.

За да докаже, че заминаването й ни най-малко не го вълнува, той подскачаше нагоре-надолу из стаята и свиреше весело на безсърдечната си свирка. Тя трябваше да тича подире му, макар че това беше доста унизително за нея.

— Ще намериш майка си — придумваше го тя.

Но дори Питър някога да е имал майка, той вече не чувствуваше нужда от нея. Много добре можеше да живее и без майка. Той бе мислил много за майките изобщо и виждаше само лошите им страни.

— Не, не! — каза той решително на Уенди. — Тя може би ще каже, че съм вече голям, а аз искам да си остана малко момче и да си играя.

— Но, Питър…

— Не!

И така, тя трябваше да каже на другите момчета:

— Питър няма да дойде.

Питър няма да дойде! Те го гледаха втренчено и безизразно, нарамили тояги, на които висяха бохчичките им. Първата им мисъл бе, че щом Питър не тръгва с тях, той вероятно е променил решението си да ги пусне да вървят с Уенди.

Но той бе твърде горд, за да постъпи така.

— Ако намерите майките си — каза той мрачно, — надявам се, че ще ги харесате.

Тази ужасно груба откровеност им направи силно впечатление и те се почувствуваха неловко; повечето от тях изглеждаха разколебани. Лицата им сякаш казваха: „Да не сглупим, ако тръгнем с Уенди.“

— Хайде — извика Питър, — без суетня, без циврене! Довиждане, Уенди! — Той весело протегна ръка, като че те трябваше вече да тръгват, защото той има да свърши някаква важна работа.

Тя трябваше да поеме ръката му, защото той с нищо не показваше, че би предпочел един напръстник.

— Няма да забравиш да си сменяш фланелките, нали, Питър? — каза Уенди, като се стремеше да продължи сбогуването. Тя особено държеше Питър редовно да се преоблича.

— Няма да забравя.

— И ще си вземаш лекарството?

— Да.

Като че ли това беше всичко, което имаха да си кажат; последва неловка пауза. Питър обаче не беше от ония момчета, които се разревават пред хората.

— Готова ли си, Менче-Звънче? — извика той.

— Тъй вярно!

— Тогава тръгвай напред.

Менче-Звънче се стрелна и кацна на най-близкото дърво, но никой не я последва, защото тъкмо в този миг пиратите започнаха страшното си нападение срещу червенокожите. Горе, където всичко дотогава беше тихо, писъци и звън на стомана процепиха въздуха. Долу цареше гробно мълчание. Всички зяпнаха и така си останаха с отворена уста. Уенди падна на колене, но ръцете й бяха протегнати към Питър. Впрочем, ръцете на всички бяха протегнати към него, сякаш вятър ги бе обърнал в тази посока; те мълчаливо го молеха да не ги изоставя. Питър грабна сабята си, същата, с която мислеше, че е убил Барбекю, и очите му заблестяха от жажда за борба.

Нападението на пиратите беше пълна изненада — сигурно доказателство, че безогледният Хук го бе извършил неправилно; защото да изненадаш червенокожи е далеч над възможностите на бял човек.

Според всички неписани закони червенокожите винаги нападат първи; и с хитрината, присъща на расата им, те нападат точно преди да се зазори, защото знаят, че по това време белите не се чувствуват особено храбри. Бледоликите са си направили една груба ограда от колове от онзи там връх във вълнистата равнина, в подножието на който тече река; защото ги чака гибел, ако са твърде далеч от вода. Там те чакат да бъдат нападнати, неопитните стискат револверите си и стъпват по сухи клони, но старите изпитани бойци си спят спокойно до преди зазоряване. А през цялата дълга черна нощ индианците-разузнавачи се извиват като змии в тревата, без да прошумоли и едно стръкче. Гъсталакът се затваря след тях така тихо, както пясъкът, в който се заравя къртица. Не се чува никакъв звук, освен когато от време на време те издават тъжен вой — идеално подражание на самотния зов на прериен вълк. Други червенокожи бойци отговарят на този вик; и някои от тях го изкарват дори по-добре от прерийните вълци, които много не умеят да вият Тъй минават хладните часове и дългото напрежение е ужасно мъчително за бледоликия, който го преживява за първи път; но за обръгналите на опасности тези зловещи викове и още по-зловещата тишина са само указание, че часовете се нижат един след друг.