Джеймз Бари - Питър Пан

Тя отиде при Питър и сложи ръка на рамото му.

— Мили Питър — каза тя, — с толкова много деца аз, разбира се, не съм вече така хубава, но ти не искаш да ме смениш, нали?

— Не, Уенди.

Той, разбира се, не искаше да я смени, но я гледаше смутено и мигаше, нали знаете, като човек, който не е сигурен дали е буден или сънува.

— Какво има, Питър?

— Просто си мислех нещо — каза той малко уплашено. — Нали само на ужким казваш, че съм техен баща?

— О, да, на ужким — каза Уенди с моралния тон на стара мома.

— Разбираш ли — продължи той, като че ли се извиняваше, — ако бях техен истински баща, щях да изглеждам толкова стар.

— Но те са наши, Питър, твои и мои.

— Но не наистина, Уенди, нали? — запита той разтревожено.

— Не наистина, щом не искаш — отвърна тя и чу как той въздъхна с облекчение. — Питър — попита тя, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си, — какви са чувствата ти към мене?

— Чувства на предан син, Уенди.

— Така си и мислех — рече тя и отиде да седне на другия край на стаята.

— Толкова си странна — каза той, искрено озадачен. — И Тигрова Лилия е точно същата. Тя иска да бъде за мен нещо, но казва, че не иска да ми бъде майка.

— Наистина не иска да ти бъде майка — отвърна Уенди, като натъртваше думите си. Сега ние знаем защо тя имаше предубеждения към червенокожите.

— Тогава какво иска?

— На една дама не прилича да го каже.

— О, много добре — извика Питър жегнат. — Може би Менче-Звънче ще ми каже.

— О, да, Менче-Звънче ще ти каже — сопна се презрително Уенди. — Тя е едно малко изоставено същество.

Менче, която беше в салона си и подслушваше разговора, изкрещя нещо безсрамно.

— Гордеела се, казва, че е напусната — преведе Питър. Внезапно му хрумна нова идея: — Може би Менче-Звънче иска да бъде моя майка.

— Глупак! — извика Менче-Звънче разпалено.

Беше казвала тази дума толкова пъти, че Уенди не се нуждаеше от превод.

— Почти съм съгласна с нея — отряза Уенди, Представете си само: Уенди да говори с такъв тон. Но тя премина през такова изпитание и не знаеше какво ще се случи, преди да се съмне. Ако знаеше, нямаше така да среже Питър.

Никой от тях не знаеше. Може би беше по-добре да не знаят. Тяхното незнание им даде още един весело прекаран час. И понеже това беше последният им час на острова, нека се радваме, че един час има шестдесет минути. Пяха и танцуваха и скачаха по пижами и нощници. Толкова приятна беше зловещата песен, в която те се преструваха, че се боят от собствените си сенки. Съвсем не подозираха, че толкова скоро около тях ще се струпат сенки, от които ще бягат, обхванати от истински страх. Колко шумни и весели бяха танците, как се блъскаха един друг и как се изтласкваха от леглото! Беше повече бой с възглавници, отколкото танц, и когато веселието свърши, възглавниците настояваха да изкарат още една, игра, като играчи, които знаят, че може никога вече да не се срещнат. А какви истории разправяха преди да стане време за хубавата вечерна приказка, която Уенди им разказваше преди да заспят! Дори Дребосъка се опита да разправи една приказка тази вечер, но началото беше тъй скучно, че той сам се ужаси и каза обезсърчено:

— Да, началото е скучно. Хайде да кажем, че това е краят.

И тогава най-после всички си легнаха, готови да слушат приказката на Уенди, приказката, която най-много обичаха и която Питър мразеше. Обикновено, когато тя започнеше да разказва тази приказка, той излизаше навън или си запушваше ушите с ръце. И ако тази вечер бе направил едното или другото, те може би щяха да бъдат още на острова. Но тази вечер той остана на столчето си и след малко ще видим какво се случи.

— Слушайте сега — каза Уенди, започвайки приказката. Майкъл се бе сгушил в краката й, а останалите седем момчета бяха вече в леглото. — Имало едно време един мъж …

— Бих предпочел да беше една жена — обади се Къдравия.

— Бих предпочел да беше един бял плъх — каза Нибз.

— Тихо — смъмри ги майка им. — Имало също и една жена и…

— О, мамо — извика първият близнак, — значи имало и една жена, нали? Тя не е умряла, нали?

— О, не.

— Страшно се радвам, че не е умряла — рече Свирчо. — Ти радваш ли се, Джон.

— Разбира се, че се радвам.

— А ти радваш ли се, Нибз?

— Доста.

— А вие радвате ли се, близнаци?

— Ами че радваме се.

— О, боже — въздъхна Уенди.

— Хей, вие там, не шумете — извика Питър, решил че тя трябва да има възможност да разправи приказката си, колкото и отвратителна да беше тази приказка по негово мнение.