Рик Риърдън - Огненият престол

Когато лодката заслиза, повечето врагове долу се пръснаха кой накъдето види, но най-бавният от демоните попита:

— Ра?

След това погледна нагоре точно когато лодката ни се приземи върху него с „жвак“, от което всички останахме много доволни.

Двамата с Картър скочихме и се хвърлихме в битката. Въпреки всичко, което бяхме преживели, се чувствах страхотно. Болестта на Хаоса беше изчезнала веднага щом се бяхме издигнали от Дуат. Магията ми беше силна. Настроението ми беше отлично. Ако можех да си взема един душ, да се преоблека и да пийна чаша хубав чай, щях да се чувствам като в рая. (Зачеркнете го това — сега вече, след като съм видяла рая, той не ми хареса особено. Предпочитам да го заменя със стаята си.)

Превърнах един демон в тигър и го насъсках срещу събратята му. Картър изникна в своя аватар — пак добре, че в онзи, светещия, златния, а не в триметровия човек птица, който ми се виждаше малко страшничък. За да си проправи път, той разбута със сила ужасените противникови магьосници и след като само замахна с ръка, ги запрати в Ист ривър. Зия и Уолт излязоха от прикритието си на стълбищната площадка и ни помогнаха да изтребим и онези, които не бяха полетели към водата. После изтичаха при нас, ухилени до уши. Изглеждаха изтощени и насинени, но пак си бяха съвсем живи.

— ПЪЗЗЗ! — изкрещя грифонът.

Устреми се надолу и се приземи до Картър, а после побутна с глава бойния му аватар — както се надявах, за да му покаже колко го обича.

— Ей, приятелче! — извика Картър и го помилва по главата, като внимаваше да не се доближава до крилете на чудовището, подобни на електрическа пила. — Какво става тук, хора?

— Не успяхме с преговори — отвърна глухо Зия.

— Цяла нощ врагът се опитва да проникне в къщата — продължи Уолт. — Еймъс и Баст ги удържаха, но… — Той погледна лодката на Слънцето и гласът му трепна. — Това там… това там не е ли…

— Зебра! — провикна се Ра и след като закрета към нас, ни озари с широка беззъба усмивка. Отиде първо при Зия и извади от устата си нещо — светещия златен скарабей, който беше съвсем мокър, но не и сдъвкан. Ра й го подаде. — Харесвам зебри.

Зия отстъпи назад.

— Това… това да не е Ра, богът на Слънцето? Защо ми дава бръмбар?

— И какво иска да каже с тези зебри? — включи се и Уолт.

Ра го погледна и изцъка неодобрително.

— Улулиците са болни.

Изведнъж се смразих. Зави ми се свят, сякаш отново ме беше хванала Хаосовата болест. Дълбоко в съзнанието ми изникна мисъл — нещо много важно.

Зебри… Зия. Улулици… Уолт .

Още преди да съм продължила с мисълта си, се чу страхотно БУУМ, което разлюля сградата. Отстрани на къщата се разлетяха парчета варовик, които западаха на истинска градушка в двора на склада.

— Пак са пробили стените! — възкликна Уолт. — Побързайте!

Смятам се за доста разхвърляна и припряна, но оттук нататък битката се разигра прекалено светкавично дори за мен, за да ви я разкажа в големи подробности. Ра отказа най-категорично да се раздели със Зебрата и Улулицата (извинявайте, Зия и Уолт), затова го поверихме на грижите им при лодката на Слънцето, а Пъзльо свали мен и Картър на долната тераса. Пуснахме се от ноктите му и паднахме на шведската маса, където заварихме Баст — въртеше се с ножовете в ръка, съсичаше демоните, та те да се превърнат на пясък, и изритваше магьосниците в плувния басейн, където нашият крокодил албинос Филип Македонски ги забавляваше с огромно удоволствие.

— Сейди! — извика с облекчение Баст. /_Да, Картър, извика мен по име, а не теб, но все пак ме познава от по-отдавна._/ Явно се забавляваше страхотно, но гласът й беше припрян. — Стигнаха при източната стена. Отивайте вътре!

Влязохме тичешком, като се наведохме, за да не ни блъсне един залутал се вомбат, прелетял над главите ни — вероятно магия, която нещо се беше объркала, — и се озовахме насред страхотна какофония.

— Мили Хоре! — възкликна Картър.

Всъщност Хор май беше единственото нещо, което не се сражаваше в Голямата зала. Нашият неустрашим песоглавец Хуфу беше яхнал един стар магьосник и обикаляше с него из помещението: душеше го със собствената му вълшебна пръчка и докато онзи посиняваше, го насочваше към стените. Феликс беше насъскал цял взвод пингвини срещу някаква магьосница, която беше приклекнала във вълшебен кръг и явно беше застигната от посттравматичен стрес, защото пищеше:

— Не отново на Антарктика! Навсякъде другаде, само не там!

Алиса призоваваше Геб, който да запълни огромната дупка, пробита от врага върху отсрещната стена. Джулиан беше призовал за пръв път боен аватар и съсичаше със светещия си меч демоните. Дори Клио, която си падаше малко книжна мишка, хвърчеше из стаята, вадеше от торбата свитъци и четеше напосоки вълшебни думи като: „Ослепи!“, „Водоравно!“ и „Газове!“ (което, между другото, прави истински чудеса в обезвреждането на врага). Накъдето и да погледнех, нашите ученици имаха превес. Биеха се, сякаш цяла нощ само бяха чакали да влязат в сражение, както и всъщност според мен си беше. Сред тях беше и Джаз, да, Джаз! Беше на крака и си изглеждаше съвсем здрава — изрита един вражески shabti право в камината, където той се натроши на хиляди парченца.