Рик Риърдън - Огненият престол

Апоп седна. Лицето му беше същински кошмар — изгорено от огнения престол, то приличаше на недопечено хлебче за хамбургер, което някой е изпуснал в пясъка. /_Сейди твърди, че съм прекалил. Е, съжалявам. Но е точно._/

Той видя статуетката в ръцете на Главния лектор и ревна:

— Да не си полудял, Мишел? Не можеш да ме унищожиш с проклятие.

— Апоп — продължи да напява Главният лектор, — назовавам те Повелител на Хаоса, Змей в мрака, Страшилището на Дванайсетте дома, Омразния…

— Престани! — кресна Апоп. — Никой не може да ме спре.

Той блъвна към Главния лектор огнена струя, но енергията само се вля в защитния конус и се превърна в йероглифа за „жега“. Дежарден залитна напред — състаряваше се направо пред очите ни, сгърбваше се и губеше мощ, гласът му обаче си остана силен.

— Говоря от името на боговете. Говоря от името на Дома на живота. Служа на Маат. Покосявам те.

Дежарден хвърли на земята червената змия и Апоп падна на една страна.

Повелителят на Хаоса започна да мята по Дежарден всичко, което му се изпречи пред очите: лед, отрова, светкавици, огромни камъни — но той бе неуязвим. Всичко просто се превръщаше в йероглифи по щита на Главния лектор и Хаосът бе принуден да се преобрази в низ от думи — в божествения език на Сътворението.

Дежарден счупи керамичната змия в краката си и Апоп се загърчи в страшни мъки. Нещото, което навремето бе Владимир Меншиков, се разпадна като яйчена черупка, а на негово място се появи твар: червена змия, покрита със слуз, както е при току-що излюпилите се змийчета. Тя започна да расте: червените й люспи проблеснаха, а очите й светеха.

Гласът й засъска в ума ми: „Никой не може да ме спре!“.

Но й беше трудно да се надигне. Пясъкът около нея кипна. Отвори се портал с център самия Апоп.

— Заличавам името ти — каза Дежарден. — Премахвам те от паметта на Египет.

Апоп се разпищя. Плажът наоколо се взриви, като погълна змията и всмука във водовъртежа червения пясък.

Грабнах Сейди и хукнах към лодката. От изтощение Дежарден се беше свлякъл на колене, аз обаче успях да го хвана някак под мишница и да го завлека на брега. Заедно със Сейди го качихме на лодката на Слънцето. Ра изпълзя най-после от скривалището си зад румпела. Клъбцата светлина от екипажа натиснаха греблата и ние се отдалечихме точно когато целият плаж потъна в тъмната вода и под повърхността й блеснаха червени светкавици.

Дежарден издъхваше.

Йероглифите около него бяха помръкнали. Челото му пламтеше. Кожата му беше суха като оризова хартия, а гласът му се беше превърнал в накъсан шепот.

— Проклятието няма да д-действа дълго — предупреди ни той. — Само спечелих малко време.

Стиснах го за ръката, сякаш е стар приятел, а не доскорошен враг. След като бяхме играли сенет с бога на Луната, вече не гледах през пръсти на спечеленото време.

— Защо го направи? — попитах. — Използва всичките си жизнени сили, за да го прогониш.

Той се усмихна едва-едва.

— Не ми харесваш особено. Но беше прав. Някогашните пътища… единственият ни шанс. Кажи на Еймъс… кажи на Еймъс какво се е случило. — Той стисна с немощни пръсти леопардовата наметка и аз разбрах, че иска да я свали. Помогнах му и Дежарден я бутна в ръцете ми. — Покажи я… на другите… Предай на Еймъс…

Очите му се забелиха и той издъхна. Тялото му се разпадна на йероглифи — прекалено много, за да ги прочетеш, историята на целия му живот. После думите отлетяха надолу по Реката на нощта.

— Чао, чао — промърмори Ра. — Улулиците са болни.

Почти бях забравил за стария бог. Той отново седна тежко на престола си, като отпусна глава върху извитата дръжка на гегата и замахна вяло с млатилото по светлинките от прислугата.

Разтреперана, Сейди си пое въздух.

— Дежарден ни спаси. Аз също не го харесвах, но…

— Знам — прекъснах я. — Трябва обаче да продължим нататък. Скарабеят още ли е у теб?

Тя извади от джоба си гърчещия се златен скарабей. Двамата се приближихме заедно до Ра.

— Вземи го — подканих аз.

Той сбърчи и без това сбръчкания си нос.

— Не искам бръмбари.

— Това тук е душата ти! — тросна се Сейди. — Ще я вземеш и ще я харесваш!

Ра се сепна. Взе бръмбара и за мой ужас го лапна.

— Не! — кресна сестра ми.

Прекалено късно. Ра вече го беше глътнал.

— О, боже — завайка се Сейди. — Трябваше ли да го прави? Може би е трябвало да го прави.

— Не обичам бръмбари — изпелтечи Ра.

Зачакахме да се преобрази на могъщ млад цар. А той взе, че се оригна. Остана си стар, откачен и отблъскващ.