Рик Риърдън - Огненият престол

Владимир Меншиков се спусна на земята и се приземи приклекнал. Мъртвите скарабей около краката му се разтвориха и се превърнаха в кървавочервен пясък.

— Блестящо — каза той. — Блестящо, Сейди Кейн!

Руснакът се изправи и към тялото му сякаш се устреми цялата вълшебна енергия в пещерата: златната мъгла, червената светлина, светещите йероглифи, които се вляха в него, все едно той ги е притеглил като черна дупка.

Повредените му очи се изцериха. Мехурите по лицето му изчезнаха и то стана гладко, младо и красиво. Белият му костюм си се закърпи сам, а платът се обагри в тъмночервено. Кожата му се нагъна и аз видях изтръпнал, че по нея растат змийски люспи.

Ра промърмори от лодката на Слънцето:

— О, не. Трябват зебри.

Целият плаж се покри с червен пясък.

Меншиков протегна ръка към сестра ми.

— Дай ми скарабея, Сейди. Ще се смиля над вас с брат ти. Вие ще живеете. Уолт също.

Тя стисна скарабея. Аз пък се приготвих да нападна. Дори в тялото на великан — воин сокол, — усетих как енергията на Хаоса става все по-мощна и мощта й пие от силите ми. Меншиков ни беше предупредил, че никой от обикновените простосмъртни не може да оцелее в тази пещера, и аз му вярвах. Не разполагахме с много време, а трябваше да спрем Апоп. Дълбоко в себе си бях приел, че ще умра. Сега действах заради приятелите ни, заради семейство Кейн, заради целия свят на хората.

— Скарабея ли искаш, Апоп? — попита сестра ми с глас, пълен с омраза. — Тогава ела и си го вземи, гнусен…

Тя нарече Апоп с думи, толкова гадни, че баба сигурно щеше да й мие цяла година устата със сапун. /_А, не, Сейди, няма да ги повторя пред микрофона._/

Меншиков пристъпи към нея. Взех една от лопатите, изпуснати от демоните. Грамадната каня на Сейди политна към руснака с нокти, готови за удар, той обаче махна с ръка, все едно гонеше муха. Чудовищната птица се разпадна на облак пера.

— Приемаш ли ме за бог? — ревна Меншиков.

Докато той беше насочил цялото си внимание към Сейди, аз се промъкнах откъм гръб и се постарах да се доближа възможно най-много, което не е никак лесно, ако си мъж птица с ръст четири и половина метра.

— Аз съм самият Хаос! — кресна Меншиков. — Ще ти изтръгна костите една по една, ще разтворя душата ти и ще те пратя обратно при първичната пихтия, откъдето си дошла. А сега ми дай скарабея!

— Примамливо — отвърна Сейди. — Ти, Картър, какво мислиш?

Меншиков усети твърде късно капана. Спуснах се напред и го фраснах с лопатата по главата. Руснакът се свлече на земята. Натиках го в пясъка, после се изправих и го настъпих — да го заровя по-надълбоко. После Сейди посочи могилката и изрече думата за „огън“. Пясъкът се стопи, а сетне се втвърди на къс стъкло с размерите на ковчег.

Идеше ми да се изплюя отгоре, но не бях сигурен дали ще успея с човката на сокол.

Оцелелите демони постъпиха разумно. Ужасени, те се разбягаха кой накъдето види. Няколко скочиха в реката и се оставиха да се разтопят, което наистина ни спести много време.

— Не беше чак толкова трудно — заяви Сейди, макар и да виждах, че енергията на Хаоса започва да изтощава и нея.

Не бе изглеждала толкова зле дори когато беше на пет годинки и се разболя от пневмония.

— Побързай — подканих. Адреналинът ми спадаше бързо. Аватарът ми вече имаше чувството, че е притиснат от тегло най-малко още четвърт тон. — Занеси скарабея на Ра.

Тя кимна и се затича към лодката на Слънцето, но беше стигнала едва до средата на пътя, когато стъкленият гроб на Меншиков се пръсна на парчета.

Със заклинанието ha-di Сейди правеше най-мощната магия за взрив, която съм виждал някога. Тази експлозия бе около петдесет пъти по-силна.

Събори ме взривна вълна от пясък и парчета стъкло, които се посипаха по аватара ми. Върнах се в обичайното си тяло и заслепен, измъчван от болка, запълзях, за да се отдалеча от присмехулния глас на Апоп.

— Къде отиде, Сейди Кейн? — провикна се той гърлено като топовен изстрел. — Къде е лошото момиченце с моя скарабей?

Примигах, за да махна пясъка от очите си. Влад Меншиков — не, можеше и да прилича на Влад, но сега това беше Апоп, — беше петнайсетина метра и обикаляше по ръба на кратера, който беше направил на плажа. Или не ме виждаше, или ме мислеше за умрял. Търсеше сестра ми, а нея я нямаше никъде. Взривът явно я беше погребал под пясъка, че и по-лошо.

На гърлото ми заседна буца. Исках да се изправя и да се заема с Апоп, но тялото ми беше сковано. Магията ми беше съвсем слаба. С мощта си Хаосът пиеше жизнените ми сили. Имах чувството, че само от близостта си с Апоп се разпадам целият заедно с мозъка, ДНК, всичко, което ме правеше Картър Кейн.