Рик Риърдън - Огненият престол

— Зебри? — промърмори обнадежден Ра.

— Къде са майка и татко? — попитах аз. — Нека поне се сбогуваме.

Хонсу поклати глава.

— Времето е безценно, Картър Кейн. Би трябвало вече да си усвоил този урок. Най-добре да ви пратя да си продължите по живо, по здраво нататък, но ако някога решите да поиграете на комар още веднъж с мен — за секунди, часове и дори дни, — само ми кажете. Представихте се добре.

Вече не издържах. Стрелнах се към бога на Луната Хонсу, но той беше изчезнал. Целият павилион се стопи и ние със Сейди се озовахме на пристана, в лодката на Слънцето и се понесохме с нея по тъмната река. Около нас кръжаха блещукащите светлинки на екипажа, които натискаха греблата и опъваха платното. Ра седеше на огнения си престол и си играеше с гегата и млатилото, сякаш бяха кукли, които провеждат въображаем разговор.

От мрака пред нас изникнаха две огромни каменни порти с изсечени в тях осем грамадни змии — по четири от двете страни. Портите се затваряха бавно, но лодката на Слънцето се провря през тях точно навреме и ние навлязохме в Осми дом.

Трябва да призная, че Домът на предизвикателствата не изглеждаше особено предизвикателен. Да, сражавахме се с чудовища. От реката се надигнаха змии. Появиха се демони. Кораби, пълни с призраци, се опитаха да ни обкръжат. Унищожихме ги всички до последния. Бях толкова разгневен, толкова опустошен, задето сме изгубили Бес, че виждах във всяка опасност бога Хонсу. Нашите противници нямаха никакъв шанс.

Сейди направи магии, каквито и не подозирах, че владее. Призова ледена градушка, която вероятно съответстваше на чувствата й, и ние оставихме след себе си няколко айсберга с демони, замръзнали вътре в тях. После сестра ми превърна цял кораб призраци пирати в кукли с огромни глави като на Хонсу, после с мъничък ядрен взрив ги направи на пара. През това време Ра си играеше щастлив с куклите си, а клъбцата светлина — прислужниците, прехвърчаха развълнувани из палубата, явно усетили, че пътуването ни достига решителна фаза. Прекосихме като в мъгла Девети, Десети и Единайсети дом. От време на време чувах във водата отзад плисък като от гребло на друга лодка. Обръщах се да проверя дали случайно Меншиков не е отново по петите ни, но не виждах нищо. И да ни следваше нещо, то бе достатъчно разумно, че да не се показва.

Минахме под нисък свод, изсечен от камък така, че да прилича на богинята Нут, която бе разпростряла закрилнически осеяните си със звезди ръце и се усмихваше гостоприемно. Останах с впечатлението, че навлизаме в Дванайсети дом, последната част от Дуат, преди да се изправим пред новия изгрев.

Надявах се в съвсем буквален смисъл да зърна светлинка в края на тунела, но вместо това пътуването ни бе осуетено. Виждах откъде би трябвало да минава реката. Тунелът продължаваше нататък и криволичеше бавно, за да излезе от Дуат. Дори долових миризмата на свеж въздух — уханието на света на простосмъртните. Но в другия край на тунела имаше не вода, а кално поле. Реката пред нас се спускаше в огромен трап, в дупка в земята, която сякаш беше оставена от астероид и в която се стичаше водата. Ние се носехме с шеметна бързина към ръба на бездната.

— Можем да скочим — предложи Сейди. — Да изоставим кораба…

Но ми се струва, че стигнахме до еднакво заключение. Не можехме без лодката на Слънцето. Не можехме без Ра. Налагаше се да следваме течението на реката, където и да ни водеше тя.

— Това е капан — отсъди сестра ми. — Заложил го е Апоп.

— Знам — потвърдих. — Хайде да идем и да му кажем, че не ни харесва какво е забъркал.

И двамата се вкопчихме в мачтата, защото корабът тръгна да пада във водовъртежа.

Имах усещането, че падаме цяла вечност. Нали знаете как се чувства човек, когато се гмурне на дъното на дълбок басейн и носът и ушите му сякаш ще се пръснат, а очите му ще изскочат от главата? Представете си това чувство, само че стократно по-силно. Потъвахме в Дуат на дълбочини, каквито не бяхме достигали — на каквито не би трябвало да ходи никой простосмъртен. Молекулите в тялото ми сякаш се нажежаваха и се движеха със скорост, при каквато нищо чудно и да се разлетят коя накъдето види.

Не се разбихме. Не усетихме дъното. Лодката просто смени посоката, сякаш долу се бе превърнало във встрани, и навлязохме в пещера, озарена от ослепителна червена светлина. Магическото налягане беше толкова голямо, че ушите ми запищяха. Повдигна ми се, мислите ми се размътиха, въпреки това обаче познах брега отпред: плаж от милиони мъртви обвивки от скарабеи, които мърдаха и се надигаха, сякаш отдолу се опитваше да излезе някаква сила, огромна змия. Десетки демони копаеха с лопати из мъртвите скарабеи. И на брега стоеше и търпеливо ни чакаше Влад Меншиков с овъглени пушещи дрехи и с жезъл, озарен от зелена светлина.