Рик Риърдън - Сянката на змея

Ужас, колко потискащо.

(И както и очаквах, ме удариха по ръката. Ох.)

Или Апоп е имал предвид някой друг, например Зия Рашид…

Лодката ни се извиси над проблясващите предградия на Далас. Грифонът нададе предизвикателен писък и ни вкара в Дуат. Лодката беше погълната от мъгла. Температурата падна под нулата. Усетих позната болка в стомаха, сякаш се бях спуснал от върха на влакче на ужасите. В мъглата нашепваха призрачни гласове.

Тъкмо вече си мислех, че сме се загубили, когато замаяността ми отмина. Мъглата се вдигна. Бяхме се завърнали на Източното крайбрежие на САЩ и се носехме над Нюйоркското пристанище към нощните светлини на крайбрежната улица в Бруклин и дома.

Щабквартирата на Двайсет и първи ном беше кацнала край реката, недалеч от Уилямсбъргския мост. Обикновените простосмъртни нямаше да видят нищо друго освен огромен порутен склад насред промишлената зона, но за магьосниците Бруклинската къща привличаше погледа като фар: огромна пететажна сграда от късове варовик и стъкло, с метална дограма, която се издигаше върху покрива на склада и сияеше с жълтите и зелените си светлини.

Грифонът се приземи на покрива, където ни чакаше котката богиня Баст.

— Котенцата ми са живи!

Тя ме хвана за ръцете и ме огледа за рани, после направи същото и със Сейди. Зацъка неодобрително, докато се взираше в превързаните й с бинтове длани.

Светещите й котешки очи бяха малко притеснителни. Дългата й черна коса беше сплетена отзад на плитка, а акробатичното й трико се променяше при всяко нейно движение: беше ту на тигрови ивици, ту на леопардови петна, ту на пъстри щампи. Колкото и да обичах Баст, колкото и да й вярвах, тя ме изнервяше малко, когато се впускаше да прави инспекциите си на „майка котка“. Държеше в ръкавите си ножове: смъртоносни железни остриета, които, завъртеше ли Баст китки, се плъзгаха в ръцете й, и все се притеснявах да не сгреши, да ме потупа по бузата и накрая да вземе да ме обезглави. Пак добре че не се опитваше да ни вдига отзад за яките и да ни къпе.

— Какво се е случило? — попита Баст. — Всички ли са в безопасност?

Сейди си пое задъхано въздух.

— Ами…

Казахме й, че номът в Тексас е разрушен.

Баст изръмжа гърлено. Косата й настръхна, но плитката я държеше и главата й заприлича на нагорещен тиган с пуканки.

— Не беше зле да дойда и аз — заяви Баст. — Можех да помогна!

— Нямаше да можеш — възразих аз. — Музеят беше с подсилена охрана.

Във физическата си форма боговете рядко са в състояние да проникнат на територията на магьосниците. Хилядолетия наред те са създавали омагьосани пространства само и само да не допуснат боговете при себе си. Бяхме хвърлили доста усилия да направим така, че Баст да може да влиза в Бруклинската къща, без да ставаме уязвими за нападенията на богове, които не са така приятелски настроени.

Ако бяхме завели Баст в музея в Далас, това щеше да бъде равнозначно да се опитаме да прекараме през охраната на летището базука: не че беше невъзможно, но си беше трудно и изискваше много време. Пък и Баст беше последната ни отбранителна линия в Бруклинската къща. Имахме нужда тя да охранява базовия ни лагер — нашия дом и учениците в него. Вече на два пъти враговете ни бяха на косъм от това да разрушат къщата. Не искахме да има и трети.

Трикото на Баст стана съвсем черно, както всеки път, когато тя се натъжеше.

— Въпреки това нямаше да си простя никога, ако вие… — Баст погледна уморената ни уплашена група. — Е, поне се прибрахте живи. Каква е следващата стъпка?

Уолт се препъна. Алиса и Феликс го хванаха.

— Добре съм — настоя той, въпреки че очевидно не беше добре. — Ако искаш, Картър, мога да свикам всички. Събрание на терасата?

Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Нямаше да си го признае никога, но главната ни лечителка Джаз ми беше казала, че сега вече болката, която Уолт изпитва, е почти непоносима. Държеше се на крака само благодарение на това, че Джаз отново и отново татуираше върху гърдите му йероглифи, притъпяващи болката, и му даваше отвари. Въпреки това го бях помолил да дойде заедно с нас в Далас — поредното решение, което ми тежеше на съвестта.

Останалите от групата също имаха нужда от сън. Очите на Феликс се бяха подули от плач. Алиса имаше вид на човек, изпаднал в шок.

Ако сега се съберяхме, нямаше да знам какво да кажа. Нямах план. Не можех да се изправя пред целия ном, без да рухна. Именно аз бях причината в Далас да загинат толкова много хора.