Рик Риърдън - Сянката на змея

Затова свирнах — да повикам превозното ни средство. Грифонът Пъзльо се плъзна от покрива на близкия хотел „Феърмонт“ и дойде при нас.

Не е лесно да намериш място, където да скриеш грифон, особено пък ако той тегли и лодка. Не можеш просто да го паркираш до другите автомобили и да пуснеш в автомата няколко монети. А и Пъзльо се притеснява от непознати и ги изгълтва, затова го настаних на покрива на „Феърмонт“ заедно с кашонче замразени пуйки — да има с какво да се занимава. Пуйките задължително трябва да са замразени. Иначе грифонът ги излапва за нула време и започва да хълца.

(Сейди подканя да съм побързал с разказа. Твърди, че не сте се интересували от хранителните навици на грифоните. Е, извинявайте.)

Та грифонът дойде и се приземи върху покрива на музея. Беше красиво чудовище, ако си падате по лъвове психари с глави на соколи. Козинката му беше с ръждив цвят и докато той летеше, грамадните му криле като на колибри бръмчаха като нещо средно между електрическа пила и дудук.

— ПЪЪЪЗ — изграчи Пъзльо.

— Да, приятелче — съгласих се аз. — Хайде да се махаме оттук.

Лодката, която се влачеше след него, беше древноегипетски модел: с формата на голямо кану от навързана тръстика. Уолт я беше омагьосал, така че да не пада от въздуха, колкото и да е натоварена.

Първия път, когато летяхме с „Еър Пъзльо“, завързахме лодката под корема на грифона и тя не беше много устойчива. А няма как да се качиш на гърбината му, защото мощните му криле ще те накълцат на парченца. Затова нашето ново решение беше тази лодка шейна. Получаваше се страхотно, освен когато Феликс крещеше на простосмъртните долу:

— Йо-хо-хо, честито Рождество!

Повечето простосмъртни не виждат, разбира се, добре магиите, затова не съм сигурен какво са си мислели, че гледат, докато прелитахме над тях. Не се и съмнявам обаче, че мнозина са побързали да коригират дозата на лекарствата си.

Извисихме се в нощното небе, бяхме общо шестима плюс ковчежето. И досега не проумявах какво толкова е открила Сейди в златното сандъче, но й се доверявах достатъчно, за да смятам, че е важно.

Погледнах надолу към опустошената скулптурна градина. Пушещият кратер приличаше на разранена пищяща уста. Около него в периметър от червени и бели светлини се бяха наредили пожарни и полицейски автомобили. Колко ли магьосници бяха загинали при експлозията?

Грифонът набра скорост. Очите ми смъдяха, но не от вятъра. Извърнах се — да не ме видят приятелите.

„Обречен си като водач.“

Апоп можеше да каже всичко, само и само да ни хвърли в смут и да ни накара да се усъмним в каузата си. Въпреки това ме заболя много от думите му.

Не обичах да съм водач. Това ме задължаваше постоянно да съм самоуверен — заради другите, дори и да бях разколебан.

Липсваше ми татко, на когото да разчитам. Липсваше ми и чичо Еймъс, който беше отишъл в Кайро, за да оглави Дома на живота. Колкото до Сейди, властната ми сестра, тя винаги ме подкрепяше, но ми беше показала недвусмислено, че не иска да ръководи когото и да било. На хартия именно аз бях поел Бруклинската къща. На хартия именно аз командвах парада. Това според мен означаваше, че ако допуснехме грешка и целият ном бъдеше заличен от лицето на земята, именно аз щях да нося вината.

Е, да, Сейди не би ме обвинила никога за такова нещо, но аз го чувствах така.

„Ще рухне всичко, което се опита да съградиш…“

Струваше ми се невероятно, че не е минала и година, откакто ние със Сейди бяхме дошли в Бруклинската къща, без изобщо да подозираме за наследството и способностите си. Сега ние ръководехме къщата: обучавахме войнството млади магьосници как да се борят с Апоп, използвайки пътя на боговете и магия, каквато не беше правена от хилядолетия. Бяхме отбелязали голям напредък, но ако се съди от това как днес вечерта е завършила схватката ни с Апоп, усилията ни не бяха достатъчни.

„Ще изгубиш онези, които обичаш най-много…“

Вече бях изгубил толкова много хора. Мама беше починала, когато бях на седем години. Миналата година татко се беше жертвал, та Озирис да се всели в него. През лятото доста от съюзниците ни бяха станали жертви на Апоп или бяха издебнати от засада и бяха „изчезнали“ заради разбунтувалите се магьосници, които не приемаха чичо Еймъс за нов Главен лектор.

Кого още можех да загубя… Сейди?

Не, не ехиднича. Въпреки че сме израсли отделно — аз обикалях с татко света, а Сейди живееше при баба и дядо в Лондон, — тя пак си ми е сестра. През последната година се бяхме сближили. Колкото и да ме дразнеше, имах нужда от нея.