Рик Риърдън - Сянката на змея

„Проклятието, тегнещо над него — помислих си аз. — Той е белязан да умре.“

И още по-страшно: криосфинксът, застанал пред Уолт, беше в епицентъра на бурята, която Хаосът бе вдигнал. От тялото му на дъги се бяха извили червени назъбени светкавици. Муцуната му като на овен се преобрази и се превърна в главата на Апоп с жълти змийски очи и остри зъби, от които капеше слюнка.

Криосфинксът се спусна към Уолт, но още преди да му се е нахвърлил, той хвърли един амулет. Пред муцуната на чудовището се пръснаха златни вериги, които се омотаха около зурлата му. Криосфинксът се препъна и се замята като куче с намордник.

— Всичко е наред, Сейди. — Гласът на Уолт прозвуча по-плътно и уверено, сякаш в Дуат момчето беше по-голямо. — Кажи заклинанието. Бързо.

Криосфинксът разкърши лапи. Златните вериги изтракаха. Другият криосфинкс беше заклещил Картър при стената. Феликс се беше свлякъл на колене и моравата му аура бе помръкнала от тъмните демони, които се въртяха на вихрушка около него. Алиса губеше битката с рушащата се зала и около нея се сипеха цели парчета от тавана. Статуята на Анубис сграбчи песоглавеца Хуфу за опашката и го вдигна с главата надолу, при което той ревна и стисна здраво златното ковчеже.

Сега или никога: трябваше да възстановя реда.

Насочих мощта на Изида и така впрегнах собствените си магически запаси, че усетих как душата ми пламва. Наложих си да се съсредоточа и изрекох най-мощната от всички божествени думи:

— Маат.

Пред мен запламтя йероглифът: дребен и ярък като мъничко слънце:

— Браво на теб! — каза Уолт. — Само така!

Беше успял да издърпа някак веригите и да стисне сфинкса за зурлата. Докато тварта се мъчеше с всички сили да се отскубне, странната сива аура на Уолт плъзна като зараза по тялото на чудовището. Криосфинксът изсъска и се загърчи. Усетих как ме лъхва миризма на тление, сякаш се е отворил гроб, и за малко да се разсея.

— Сейди — подкани Уолт, — не спирай със заклинанието!

Съсредоточих се върху йероглифа. Насочих цялата си енергия към символа за ред и съзидание. Думата засия по-ярко. Навитата на кълбо змия вече светеше по-слабо, като слънце в мъгла. Двата криосфинкса станаха на прах. Съдините за вътрешности на мумии паднаха и се натрошиха. Статуята на Анубис пусна Хуфу и той се приземи на глава. Войнството shabti застина около Алиса, а земната й магия обхвана цялото помещение, като запълни пукнатините и възстанови стените.

Усетих, че Апоп се оттегля с гневно съскане навътре в Дуат.

След миг се строполих.

— Казвах ли аз, че ще успее! — възкликна някой с добър глас.

С гласа на майка ми… но това, разбира се, беше невъзможно. Мама беше мъртва, което означаваше, че разговарям с нея само от време на време и само в Подземния свят.

Зрението ми се завърна, замъглено и мътно. Над мен се бяха надвесили две жени. Едната беше мама, русата й коса беше прихваната отзад с шнола, а наситеносините й очи искряха от гордост. Тя беше прозрачна като призрак, ала гласът й беше топъл и много жив.

— Това, Сейди, още не е краят. Трябва да продължиш.

До нея стоеше Изида в бялата си копринена рокля и с многоцветни като дъгата криле, които проблясваха отзад. Косата й беше лъскавочерна и в нея бяха вплетени нанизи диаманти. Лицето й беше красиво като на мама, но по-царствено, не така сърдечно.

Само не ме разбирайте погрешно. Ние с Изида си споделяхме мислите и благодарение на това знаех, че тя държи на мен по свой си начин, но боговете не са хора. Трудно им е да си представят, че сме нещо повече от полезни оръдия или мили домашни любимци. За боговете животът на човека е кратък почти колкото живота на малко мишле.

— Направо не мога да повярвам — заяви Изида. — Последният магьосник, призовал Маат, беше не друг, а самата Хатшепсут, и дори тя успя чак след като си сложи изкуствена брада.

Нямах представа какво означава това. Реших, че не искам да научавам.

Опитах да се размърдам, но не можах. Имах чувството, че се нося по дъното на пълна с топла вода вана и че лицата на двете жени, надвесили се над повърхността, са се нагънали от вълничките.

— Слушай ме внимателно, Сейди — подкани майка ми. — Не се обвинявай за загиналите. Когато измислиш плана, баща ти ще бъде против. Трябва да го убедиш. Кажи му, че само така ще успееш да спасиш душите на мъртвите. Кажи му… — Лицето й стана мрачно. — Кажи му, че само така той ще ме види отново. Трябва да успееш, скъпа.

Искаше ми се да попитам за какво ми говори, но бях като онемяла.