Рик Риърдън - Сянката на змея

Изида ме докосна по челото. Пръстите й бяха студени като сняг.

— Да не я преуморяваме. Довиждане засега, Сейди. Бързо се приближава времето, когато ще се наложи отново да се обединим. Ти си силна. По-силна дори от майка си. С общи усилия ще управляваме света.

— По-точно, с общи усилия ще разгромите Апоп — поправи я майка ми.

— Разбира се — съгласи се Изида. — Имах предвид точно това.

Лицата им се размазаха и се сляха. Двете изрекоха в един глас:

— Обичам те.

Пред очите ми се носеше фъртуна. Всичко наоколо се промени и сега вече стоях на тъмни гробища заедно с Анубис. Не с миришещия на мухъл стар бог с глава на чакал, какъвто са го рисували по египетските гробници, а с Анубис, какъвто обикновено го виждах: тийнейджър с топли кафяви очи, разрошена черна коса и лице, което беше смехотворно, дразнещо красиво. В смисъл — ами да, все пак той си беше бог и колкото и да е несправедливо, имаше предимства. Можеше да изглежда както поиска. Защо трябваше всеки път да ми се явява точно в този вид, от който направо примирах?

— Прекрасно — успях да кажа. — Щом си тук, значи съм мъртва.

Анубис се усмихна.

— Не си мъртва, макар че ти се размина на косъм. Онова, което направи, си беше опасно.

Лицето ми пламна, после и вратът. И аз не знаех дали от смущение, дали от гняв или от радост, че виждам Анубис.

— Къде беше? — попитах го. — Половин година и нито дума.

Усмивката му угасна.

— Не ми даваха да те видя.

— Кой не ти е давал?

— Има си правила — уточни Анубис. — Наблюдават дори сега, но ти бе на крачка от смъртта и аз успях да се отскубна за няколко мига. Искам да ти кажа, че си на прав път. Виж какво липсва там. Само по този начин ще се спасиш.

— Добре — промърморих. — Благодаря ти, че не ми говориш с главоблъсканици.

Топлината, от която бяха пламнали лицето и вратът ми, достигна и до сърцето ми. То затуптя и изведнъж си дадох сметка, че откакто съм припаднала, не е било . Това едва ли беше на добре.

— Има още нещо, Сейди. — Гласът на Анубис изтъня. Образът му започна да помръква. — Трябва да ти кажа, че…

— Кажи ми го лично — подканих аз. — А не с тези привидения като за мъртъвци, тъпо е.

— Не мога. Няма да ми разрешат.

— Още говориш като малко дете. Нали уж си бог. Можеш да правиш каквото си искаш.

В очите му тлееше гняв. После той ме изненада, като се засмя.

— Бях забравил колко си дразнеща. Ще се постарая да дойда при теб… за кратко. Имаме да обсъждаме нещо. — Той се пресегна и ме докосна леко отстрани по лицето. — Вече идваш на себе си. Довиждане, Сейди.

— Не си отивай — сграбчих го аз за ръката и я притиснах до бузата си.

По тялото ми плъзна топлина. Анубис се изпари.

Отворих рязко очи.

— Не си отивай!

Обгорените ми ръце бяха в бинтове и аз стисках космата песоглавска лапа. Хуфу погледна доста объркан надолу към мен.

— Хррр?

О, страхотно! Флиртувала съм с маймуна.

Седнах, бях замаяна. Картър и приятелите ни се струпаха около мен. Залата не се беше срутила, но цялата изложба, посветена на Тутанкамон, беше в пълен хаос. Стори ми се, че скоро няма да ни поканят да се присъединим към Приятелите на Далаския музей.

— К-какво се е случило? — изпелтечих. — Колко съм била…

— Беше мъртва две минути — отговори с треперлив глас Картър. — В смисъл, че сърцето ти не биеше. Помислих си… Уплаших се, че…

Той се задави. Клетото момче. Без мен брат ми беше загубен.

/_Ох, Картър! Стига си ме щипал!_/

— Ти призова Маат — каза изумена Алиса. — Това си е направо… невъзможно.

Предполагам, че е било внушително. Трудно е с вълшебни думи да създаваш предмети и твари, например животно, стол или меч. Още по-сложно е да призоваваш стихии като огъня и водата. Но да призоваваш понятие — например Ред, — това вече е невъзможно. В онзи миг обаче ме болеше много и не ми беше до това да си се възхищавам колко съм изумителна. Чувствах се така, сякаш бях измагьосала наковалня и я бях изпуснала върху главата си.

— Успешен опит — казах. — А какво стана със златното ковчеже?

— Хррр! — Хуфу посочи гордо с ръка позлатеното сандъче наблизо, което си стоеше здраво и невредимо.

— Добър песоглавец — заявих аз. — Довечера ще получиш допълнително „Чирио“.

Уолт се смръщи.

— Но книгата „Как да се разгроми Апоп“ беше унищожена. Как ще ни помогне сандъчето? Спомена, че щяло да ни насочи…

Установих, че ми е трудно да гледам Уолт, без да изпитвам угризения на съвестта. От месеци сърцето ми се разкъсваше между него и Анубис и не беше честно Анубис да ми изниква такъв неотразим и безсмъртен в сънищата точно когато клетият Уолт излагаше на опасност живота си, за да ме защити, и от ден на ден крееше все повече. Спомних си как изглеждаше в Дуат с призрачните сиви ленени превръзки на мумия…