Петър Бобев - Зеленият вампир

Пък и опитите му да се опълчи срещу Икутубекубу, да въвежда нов ред в селото, да направи кооперация и други странни другоземски нововъведения, за които бе подочул, докато се намираше в Тананарив като возач на рикша, пък и после, след разговорите си със Стамов, настройваха против него „бащите“ — старите.

Напразно опитваше да се защити с древната поговорка: „Отъпканата пътека е път за страхливеца.“

Вече се спускаше към земята, за да се върне обратно при пещерата, когато на долния клон съгледа една по-особена сянка. Взря се уплашен. Наистина беше рантутру — страшен хамелеон и казват, зъл дух. Примамвал хората, за да ги изяжда. Затова под клона, където се е заселил, земята бивала посипана с човешки кости. В тъмнината и от бързане Ратулу не бе погледнал под това дърво.

А защо за другите хамелеони се смята, че живеят без храна? Безсмъртни били, не ядели. Странно, едни ядат, други — не…

Тогава чу врявата на фосите. Те са самотни ловци. Събират се на групи само през любовния период. Ратулу се поколеба. Знаеше, макар че обикновено избягват човека, в такива шайки те са опасни, нападат настървено. И докато прецени, че ако слезе на земята, има повече изгледи да им избяга, те му отсякоха пътя. На клоните под него се метнаха седем-осем едри фоси, на вид нещо средно между куче и невестулка, и зафучаха яростно насреща му. Една опита да го нападне, но той я пресрещна във въздуха с крак и я отблъсна. После, пъргав като игуана, се заизкачва към върха, преследван от настървените хищници.

Едва сега забеляза, че друг го е изпреварил и бързо се катери пред него. Клетият индри, късоопашатият лемур, скимтеше като дете навръх дървото, безпомощен като никога. През деня той скача по дърветата така ловко, че не можеш да го проследиш с поглед. Но сега, на тънката вейка, откъдето не можеше да се прехвърли на съседното дърво, а не дръзваше и да се спусне надолу, защото там го очакваха най-опасните му врагове, той се тресеше от страх.

Фосите фучаха, ръмжаха и ту една, ту друга опитваше да се изкатери по ствола, на който бе увиснал човекът. Ратулу отчупи един клон, за да се отбранява срещу острите нокти на нападателите.

Според малгашите фосата е лют звяр, опасна не само със зъбите си. По-опасна, защото можела да гаси огън, да рови земята. Убивала кокошките само с миризмата на задните си жлези. Била силна като лъв и нощем разкъсвала и най-едрите добичета. Стамов твърдеше, че когато е сама, тя е опасна единствено за лемурите и пилетата. Но Стамов може да е учен, ама не е местен човек. Отде ще знае всичко?

Това наистина беше прекалено — гонен от третретретре, Ратулу бе попаднал между три заплахи: отдолу фосите, отстрани рантутру, отгоре индри. Индри го наричат вазахите. Защото, когато го видели за пръв път, някой малгаш посочил с пръст и рекъл: „Индри!“, което на неговия език значи: „Ето!“ Местните хора го наричат амбоанала — горско куче. Разправят, че някога го използували за лов на птици. Смятат, че е жрец на слънцето, защото сутрин му се покланя. Убийството му е строго фади. „Бащите“ твърдят, че умрелите родители се превръщат в индри. Затова, когато някой хвърли копие по него, индри го връща обратно и поразява ловеца право в сърцето. Кое е вярно, кое не?

Вече напълно убеден в превъзходството на похитителите си, мисионерът се бе оставил да го завлекат навътре. Ала Стамов се дърпаше и крещеше, опитваше се да обясни:

— Не съм враг! Не съм враг!

И на малгашки, и на френски:

— Аз съм ваш приятел!

Напразно. Дребните космати същества не го изпускаха от ръцете си, сякаш не от мускули и кости, а от стомана. Настойчиво го отмъкваха към вътрешността, без да употребяват копията си. Ясно, не възнамеряваха да го убиват. Нужен им беше за друга цел. Каква ли? Впрочем каква друга освен тая, на която преди малко бяха обрекли отец Доминик?

При входа множеството спря. Какво ли ставаше? От пещерата се подаде някаква дълга шия с малка птича глава на края, после огромно туловище и два масивни крака като дървени стълбове, които движеха това пернато чудовище.

Някаква птица безспорно. Нещо като щраус. Но щраус, висок пет-шест метра!

Кое биоложко сърце не би трепнало при такава среща? Дори в още по-драматична обстановка.

Та това беше той, гигантският мадагаскарски щраус воромпатра, наречен от учените епиорнис — голяма птица, която всички смятат за отдавна изчезнала. Мохамеданите са я кръстили Рух. Синдбад Моряка видял Рух, която отнасяла в ноктите си слон. Обаче епиорнисът не лети, въобще не би могъл да полети при огромната си тежест. Марко Поло се опитва да ни убеди, че само едното му перо е по-голямо от човек. Най-пълното му описание на времето е дадено от злополучния адмирал Етиен дьо Флакур в неговата „История на големия остров Мадагаскар“ още през седемнадесети век. Но това описание се сторило на съвременниците му толкова неправдоподобно, че нарекли книгата му „Басни на пътешественика“.