Петър Бобев - Зеленият вампир

Двамата приседнаха до огъня и скоро от вкусните риби останаха само костите. Тогава, заситили глада си, тръгнаха отново нагоре по дирите на преминалия по същия път мисионер.

Слънцето вече полягаше над кръгозора, когато излязоха от гората и поеха към върха. Наоколо в избледняващи една зад друга вериги синееха планините, в чиито дълбоки долини блестяха прозрачнозелени езера.

Ратулу посочи едно от тях, най-голямото:

— Там живеят цацавовиндрано.

— Това пък какво е?

— Девойки. С руси коси. А крокодилите им служат като кучета.

— Хубави ли са?

— До полуда. С хубостта си отвличат младежите в подводните си дворци.

От дълбоките урви избликваше мракът, запълваше ги, преливаше като наводнение от катран, скриваше от погледа лазурните езера и полазваше към върховете. Пламналото от залеза небе бързо посивя, после от запад като копринена завеса го забули тропическата нощ.

Стъмнило се бе съвсем, когато изморените пътници наближиха пещерата. В тъмнината видяха изправеното като страж пред входа й чудновато растение.

— Зеленият вампир! — прошепна Ратулу с пресъхнало от вълнение гърло. — И третретретре! — заекна, като посочи с пръст излизащите на площадката сенки.

Вече не беше в състояние да се владее. Тресеше се цял. Дори Иван Стамов, който никога не би повярвал в зли духове, усещаше как гърдите му се стягат от ужас при близостта на тайнствените пещерни обитатели.

Бяха или хора пигмеи, или лемури. Може би същите хадропитеци, които учените толкова отдавна търсят. Но хора или животни — как щяха да ги посрещнат? Способен ли беше да им обясни добрите си намерения? Или преди да изчакат обясненията му, щяха да ги избият?

Двамата отстъпиха бързо и се спотаиха зад дървото, на което предната вечер се бе приютил мисионерът. Взряха се напрегнато, за да разберат какво точно става. Нямаше никакво съмнение. Не беше зрителна измама. От тъмния отвор се източваше многочислена тълпа съвсем ниски същества, обградили един човек, който стърчеше над тях като Гъливер сред лилипутите. Дърпаше се, блъскаше, риташе, ала напразно. Изглеждаше напълно безпомощен в множеството яки ръце, които го задържаха.

Отец Доминик!

Всичко ставаше в пълна тишина. Сякаш на ням филм. Или не, не съвсем тихо. Чуваха се задавените ругатни на мисионера, повече подхождащи на някой градски гамен, отколкото на духовно лице, и едва доловимо цвъртене като от орляк ловуващи прилепи. А наоколо не се мяркаха никакви прилепи.

Ето сенките избутаха пленника си до дървото. Заблъскаха го в гърба с някакви тояги. Всъщност не тояги, а копия! Значи не бяха животни, бяха хора. А с хора все имаше надежда да се разбере.

— Да им се обадим! — обърна се Стамов към Ратулу.

Малгашът потрепери:

— Не! Не сега! Сега правят… жертвоприношение!

Жертвоприношение! Българинът мигновено си спомни подробното описание на този ритуал в разказа на доктор Карл Лихе още през миналия век. На дървото людоед, на което тайнственото племе „мкодо“ принасяло в жертва някоя жена, за да се напие после с отделения от него наркотичен сок.

Нямаше съмнение. Похитителите изтикваха към Вампира пленника си, който се дърпаше с всички сили и крещеше, обезумял от ужас.

Стамов не успя да се овладее повече. Трябваше да направи нещо, да попречи на това убийство, което се подготвяше пред очите му! Длъжен беше! Отец Доминик беше подлец. Избяга, въпреки че можеше да помогне при наводнението. Сякаш нарочно искаше да се отърве от тях. Стамов не беше мнителен. Този порок — проклятие за мнозина — му беше напълно чужд. И въпреки това не успя да се отърве от обзелото го чувство за нещо безчестно, позорно. Ала не беше отмъстителен.

Той изкрещя:

— Спрете!

И се хвърли напред. Щракна фенерчето си, насочи светлият му сноп върху множеството. Въздействието превиши очакването му. Безшумни като привидения, всички се втурнаха към отвора на пещерата. Изоставиха обречения, който тозчас хукна към спасителя си да го прегръща и целува.

Смаян от това, което бе видял, въпреки че го бе предвидил, българинът се закова на място. Пигмеите се оказаха наистина лемури — ниски, космати, с големи уши като на прилепи и огромни като на кукумявки очи. Същински човешки карикатури. Бягаха, блъскаха се при входа и криеха с ръце очите си от светлината, която ги заслепяваше.

Един от тях случайно се блъсна в Зеления вампир. Пъргав бе, опита веднага да отскочи. Уви, безуспешно. Дървото звяр се оказа по-ловко. Огромните му листа капани се хлопнаха шумно към стъблото. Притиснаха, скриха от погледа нещастника.