Петър Бобев - Зеленият вампир

Макар и зашеметен от станалото, потресен, Стамов се спусна нататък — да помогне, ако може, на нещастника.

Забрави, че трябва да задвижва динамото.

Сякаш чакал тоя миг — угасването на светлината, — върху гърба му се метна някакъв лемур, по-смел, по-съобразителен от другите, сграбчи го за врата с яките си като стоманени щипци ръце.

В следната секунда побягналите в пещерния отвор негови сродници се върнаха назад и се нахвърлиха върху хората. И додето се опомни, додето проумее какво става, биологът се видя свален на земята и здраво овързан.

Убедени, че е напълно обезвреден, нападателите се втурнаха към хищното дърво, покатериха се по прилепналите едно към друго листа и по цветоносното му стъбло, след което започнаха да обират плодовете му, като се ритаха и блъскаха ожесточено.

Когато се върнаха, изправиха новия пленник на крака и заедно с мисионера ги повлякоха към бърлогата си.

А фенерчето остана там, дето бе паднало при краткото сборичкване.

Единствен Ратулу успя да се изплъзне от нападателите. Когато третретретре се нахвърлиха върху Стамов и падналото на земята фенерче угасна, малгашът се спусна с намерението да го вземе и да го насочи отново срещу завръщащата се озверена тълпа.

Не сполучи. В същия миг друг враг се метна на гърба му. Ратулу се наведе рязко и го прехвърли през рамената си. После хукна назад, подгонен от прииждащото множество.

Бягаше надолу по каменистата пътека, спъваше се, в тъмнината се блъскаше в храсти и стволове и непрекъснато се вслушваше в учестения тропот на късокраките си преследвачи.

Най-сетне шумът от стъпките им заглъхна. Ето достигна гората. И там, изгубил ума и дума, забравил, че третретретре се катерят по-сръчно от хората, се метна на първия клон, от него се прехвърли на по-горния и на още по-горния.

Стреснати от внезапната му поява, се разкрякаха сънливи птици, разбягаха се с писък обикновени лемури. Спря се някъде насред шумната корона, разтреперан, с блъскащо в гърдите сърце. Ослуша се. След избухналата врява трудно би могъл да различи друг шум откъм земята, ала все пак му се стори, че е избегнал опасността, че се е отървал…

Спазъм стисна гърлото му. Изоставил бе побратима си, с когото само преди ден се бяха клели във вярност! Всеки знае, нарушената кръвна клетва се наказва най-жестоко. Поговорката казва: „Думата бие по-далеч от пушка.“ Дадената дума при побратимяването пък бие още по-далеч.

Трябваше да се върне, да го спаси, да опита поне! Длъжен беше! После да потърси майка си. Нали за това тръгна с вазаха, да дири Веломоди? А не смееше. Нямаше сили да се отдели от клона. Леден гърч стягаше гърлото му. Ако бяха крокодили, щеше да се нахвърли отгоре им дори с голи ръце; ако бяха хора, десетки хора, пак щеше да се бие.

Срещнал бе третретретре! Няма нищо по-зловещо. Те са всесилни и безсмъртни. Всесилни! А защо не успяха да го догонят? Той се оказа по-бърз от тях. Тогава…

Ала каквито и да бяха, трябваше да се върне в пещерата! Да опита! И ако му е писано да загине — да загине, но честно!

Не помогнеше ли, щяха да се окажат прави съселяните му, задето го нарекоха подлец. Защото не бе заровил в родовия гроб баща си, защото не бе потърсил майка си. И заради другото — заради Рафуцибе, милоликата девойка, за която искаше да се ожени. Рафуцибе беше дъщеря на андриан, от старите благородници, а Ратулу — на хува, обикновен селянин. За такъв неравен брак казват, че мъжът е откраднал на жената прадедите й ведно с благородната й кръв, за да я предаде на потомството си. За такова престъпление някога продавали в робство жената. Сега и двата рода — и андриан, и хува — се отричат от младоженците. А това не беше по-леко наказание — хора без род, хора за презрение…

То всъщност, като погледнеше назад, целият му живот беше все не така, както го изискват правилата. При раждането на детето всички трябва да го благословят: „Да станеш знаменит крадец на добитък!“ Но слисани от лошата му зодия, бяха пропуснали това. Сега не, но някога кражбата на добитък от съседното село е била признак на смелост, на възмъжаване. А той, когато порасна, не спази обичая. Предишният мисионер, който го научи да чете, наричаше всяка кражба, та дори и тази, ритуалната, грях.

Веднъж, когато се зададе облак скакалци, които заплашваха да унищожат цялата реколтата, Ратулу с няколко свои другари се спусна да помага на жените при жътвата на ориза. Да го опазят от ненаситните гадини. Но жътвата е женска работа, както раждането на децата. Мъжете само орат и засяват. За това пак го взеха на подбив.