Петър Бобев - Зеленият вампир

Наистина, защо да не вярва? Затова, че официалната наука още не го е признала? Официалната наука отначало е отричала и съществуването на насекомоядните растения въобще. И е бил нужен авторитетът на Дарвин, за да се наложи правилното схващане. Та коя ли истина първоначално не е била отхвърлена? Нима и самият Стамов не беше жертва на същия скептицизъм в научния свят? Някога се подсмихвали: „Растения хищници! Каква нелепост!“ Сега: „Нервна система у растенията! С какви глупости се занимават някои!“

Вече са известни петстотин вида насекомоядни. Защо да не допуснем, че има и петстотин и първи вид, още непознат на ботаниците? Съвсем наскоро не другаде, а в Европа, в Полша беше намерен нов вид гъба. И то гъба гигант с диаметър три педи.

Досега са познати тревисти хищници. Нима е изключено да се допусне, че това явление се е промъкнало и сред дърветата? Щом като има и насекомоядни гъби. Зеленият вампир пък може да не е дърво, както не е дърво столетникът, чието цветоносно стъбло достига дванадесет метра, както не е дърво и бананът.

Петстотин вида, а допреди сто години изцяло отричани! От тях шестдесет вида само лиани непентеси, епифити от Източното полукълбо. Освен това португалски мухоловки, които биват отглеждани в саксии, венерина мухоловка от Америка, залавяща жертвите си с листа, подобни на вълчи капан, алдровандата, която се среща из целия свят и използува същата бойна хитрост, само че в застояли води, сараценията, чиито ловни фунии достигат големината на непентеса. И колко още други, не по-малко различни по външен вид и по грабливите си похвати. Но всички обединени от едно — от способността да приемат животинска храна.

Ами петунията? Защо цветните й дръжки са лепливи? Няма ли да се окаже и тя хищник, но още без предявени обвинения?

Роридулата от Африка, при все че няма нужда от животинска храна, лови насекоми, за да привлича с тях паяците, които я опрашват. Змийската хурка държи пленени в цветовете си насекомите, додето я опрашат. После ги освобождава. Удивително, необхватно за човешкия ум е разнообразието, с което природата преследва целите си!

Сиви чапли в огромно ято се понесоха над блатото. Така правят те — точно половин час преди мръкване се прибират на дърветата, където нощуват. Жабите, прегракнали от радост сред обкръжилата ги отвред вода, започваха да се обаждат — отначало единично, в колебливи сола, после в надпяващи се многогласни хорове.

Развикаха се уплашени лемури, принудени от наводнението да не напускат дърветата, където ги бе заварила бедата; пред ужаса от клокочещите отдолу порои бяха забравили способността си на ненадминати скокливци.

Рой крилати термити, чиито планове за основаване на ново поселище бяха объркани от наводнението, изпърхаха като седефен облак над повърхността. Летящите кучета, вече примирени с присъствието на хората, се размърдваха лениво и едно подир друго, подобни на древни птеродактили, отлитаха да търсят любимите си плодове.

— Трябваше да убием един! — досети се сега Ратулу. — Както сме прегладнели.

Но беше късно.

— Нима щяхме да ги ядем сурови! — опита се да го успокои Стамов.

После отново замълчаха. Не беше място за разговор тук, над клокочещата отдолу вода, която престана да се надига, ала и не даваше никакъв признак да се оттече.

Налагаше се да нощуват там, на дървото. Вързаха се за клона: Стамов с колана, малгашът с една лиана. И скоро, капнали от умора, заспаха, стряскани често от провикванията на совите и уплашените крясъци на лемурите.

Най-сетне се развидели. Заглъхнаха нощните шумове, почнаха дневните. Заскрибуцаха цикадите, разкрякаха се папагалите, закукаха кукувиците, запрелитаха едри водни кончета. Освежени от влагата, навред по дървета, храсти и лиани бяха нацъфтели безброй цветове. В някаква самозабрава природата беше изсипала тук цялата си щедрост.

Премръзнали от нощния хлад, Стамов и Ратулу се отвързаха от клона и разкършиха схванатите си стави.

Водата вече се оттегляше. Провесените по клоните и по грапавините на кората сламки и тиня показваха докъде бе стигнало най-високото й ниво. С нея бяха изчезнали и крокодилите.

Само след два часа реката се прибра в старото си корито, а върху малките възвишения сред блатото, вчера сухи, се бе натрупала повече от педя тиня.

Двамата се свлякоха от дървото и като шляпаха из калта, внимавайки да не се подхлъзнат, поеха отново пътя си. Гъвкави змиорки се гърчеха в още неоцедените локви — за тях сега коварни капани. Стамов посегна към една от тях, но малгашът го спря: