Петър Бобев - Зеленият вампир

— Няма защо да кастрим клонките на отровното дърво, а да отсечем корените му.

За него цялото зло в града произтичаше от тая, както той я наричаше, „апокалиптична, сатанинска урбанизация“…

Отец Доминик не свари дори да извика. Отгоре му се нахвърлиха цяла тълпа дребни космати същества, които запушиха устата му, овързаха ръцете му и го свлякоха от дървото. Бяха се приближили безшумно, докато той се бе отдал на спомените.

Ех, ако ги бе усетил малко по-рано, щеше да възпламени поне един динамитен патрон! От тия, които останаха в жилетката му на клона.

Сега нямаше нищо. Безсилен бе да се съпротивлява срещу неподозираната сила на тия мълчаливи джуджета, които, без да губят време, го повлякоха към пещерата си.

Скалата се разцепи, каменната врата се завъртя безшумно и ги пропусна в тъмния отвор.

С помощта на Ратулу Иван Стамов успя да се измъкне навреме от тинята. Защото крокодилите ги обграждаха настървено. След сухия сезон, когато гладуват, заровени в тинята, при първите дъждове те са особено кръвожадни.

Двамата се озърнаха тревожно. Мисионерът беше избягал далеч напред. А водата се надигаше с всяка секунда. Вече достигаше до пояс. Нямаха никаква надежда да преминат застрашително набъбналото тресавище, и то обсадени от исполински влечуги, които извираха отвред, блъскаха се и се преварваха кой да докопа пръв плячката.

— На дървото! — взе единственото правилно решение Ратулу.

В следния миг побратимите се покатериха по многостволния фикус, заловиха се за най-долния му клон, от който се прехвърлиха на по-горния. Едва там, вече в безопасност, обливани от пороя, се сгушиха редом с примрелите от страх летящи кучета — огромните плодоядни прилепи, които при вида на неканените си съседи обърнаха към тях увисналите си кучешки глави и се озъбиха. Там бяха намерили спасение и две игуани, избягали от крокодилите, не от водата, от която въобще не се бояха.

А хищните влечуги не си отиваха. Струпани едно до друго, сякаш довлечени от пороя дънери, те стояха почти неподвижни, вторачили нагоре към клоните алчните си очи. И чакаха търпеливо. Тъй плътно един до друг, че Стамов неволно се изкуши да притича по гърбовете им до близкото, още незалято възвишение.

Най-сетне дъждът спря. Облаците се разкъсаха и слънцето блесна над света.

— Окото на деня! — зарадва му се Ратулу. Така малгашите наричат дневното светило на своя поетичен език.

Водата продължаваше да приижда с още по-голяма сила, повлякла дънери и копи сено, които се заплитаха в стъблата на залените дървета. Надигаше се все повече и повече. Не можеха и да помислят за слизане от дървото.

А наоколо животът гъмжеше. Едър паяк колкото юмрук притича по обраслия с мъхове клон, но срещнал лице в лице огромната богомолка тисма, мигновено отскочи назад. Спаси го само краткото й колебание. След малко на неговото място допълзя друга богомолка, не по-дребна от първата. Двете тозчас преплетоха шипестите си „ръце“. Борбата бе кратка. Първата успя да налапа главата на противничката си. И щом я изгриза, се отпусна на клона. Види се, пресищането и при насекомите е пагубно. Защото съвсем скоро до нея кацна трета хищница, много по-дребна. Победителката се опита да отстъпи. Беше се нахранила. Ала новата не я остави. Връхлетя отгоре й, предварително уверена в успеха си, и я сграбчи за главата.

Ниско над водата премина ято диви патици мандаринки. Видели струпаните крокодили, те отминаха нанякъде, последвани от едра чукоглава чапла.

Мълчал досега, Стамов рече:

— Какво знаеш за Зеления вампир?

Вълнуваше го тоя въпрос. Отговорът можеше да доизясни много от проблемите му. Едно едро растение е по-благодарен обект за изследване, отколкото обикновените насекомоядни дребосъци. Ако има нервна система, тя несъмнено трябва да се открие по-лесно.

— Какво да кажа? — отвърна Ратулу. — Така говорят. Голямо дърво, което гълта хора. Как изглежда? Не знам. Знам само, че го има. Ти като че ли още не вярваш?

— Защо да не вярвам? — сякаш се заоправдава Стамов.

Носят се и други мълви за дървета зверове: в Кашмир, в Америка, в Африка. Но дали са правдоподобни?

Повечето учени ги отричат, като се позовават на случая с Артур Амори, който писал научнофантастичен разказ за дърво човекоядец в Индия. А вестникарите го приели за чиста истина и почнали да го препечатват като достоверно лично наблюдение.

Други пък допускат, че тази легенда, поне за Мадагаскар, води началото си от времето на тукашните пирати, които със зловещи измислици се опитвали да ограничат любопитството на съперниците си към техния остров.