Петър Бобев - Зеленият вампир

Той премисляше бързо, съпоставяше, сравняваше, издирваше случайно изтървана от българина дума. И подозрението му се усилваше все повече. Как не се бе усъмнил досега? Европеец, който се върти около пещерата на Лудия брат, около съкровището на Мисон…

Затова реши да го изненада с прекия си въпрос. Така и следователят обърква обвиняемия.

— Кажете ми направо, мосю Стамов, какво точно търсите тук?

Ботаникът се усмихна:

— Аз самият отдавна се опитвам да си отговоря. Официално издирвам във флората на Мадагаскар нови непознати видове. В същото време пък не мога да се отърва от идеята си да открия нервна система у растенията… А сега съм тук, защото с Ратулу сме тръгнали да дирим Зеления вампир…

— Какво?

— Дървото човекоядец! За пръв път ли чувате и за него? Побратимът ми ме убеждава, че то расте пред пещерата на третретретре.

Забавно му беше, като гледаше изуменото лице на събеседника си. И не можеше да си представи какво въздействие имаше това шеговито подмятане.

Мисионерът се сви, сгърчи се, зъл, настървен. Като звяр, готов за скок. Значи… Значи подозренията му се оправдаваха. Третретретре — това са косматите джуджета! И дървото човекоядец пред пещерата им! Нима нещо друго можеше да привлече нататък потайния българин, освен съкровището на Мисон?

Какво трябваше да стори сега? И то срещу тъй наглото предизвикателно изявление на съперника му? А че му беше съперник — вече не се съмняваше. Как трябваше да постъпи, за да го отстрани от пътя си? Защото не възнамеряваше да дели с никого. Цял живот бе мечтал само за това, за богатството — той, потомственият селски ратай. И сега — да дели! Нямаше да отстъпи, щеше да се бори… С всички средства…

Постепенно яростта му утихна. С ярост нищо не се постига. А с ум. Трябваше да се престори и той на наивник. Пък и друго не му оставаше. Сам, без носачи, без водачи не би достигнал целта. Сякаш бог му изпращаше на помощ тия двамата. Да се присламчи към тях, да стигне дотам. А после все щеше да измисли как да се отърве от тях…

Той прие най-смирен вид:

— Тъй и тъй изпуснах кръщавката. Те, съплеменниците на Ратулу, дори ще са доволни. На спокойствие, без мен да извършат езическите си ритуали. А сам не съм в състояние да се прибера, не познавам пътя. Имате ли нещо против да ме вземете със себе си? Пък и аз съм любопитен да видя дали съществуват вашите третретретре. Още по-любопитен съм относно дървото човекоядец…

Стамов се обърна към Ратулу:

— Съгласен ли си, братко?

Малгашът вдигна рамене:

— Трима са по-добре от двама в гората.

Така решиха да продължават заедно. Отец Доминик натика в една торба най-необходимото му за из пътя, а останалия багаж уви с непромокаемата наметка. Не свали от гърба си, въпреки че му тежеше, жилетката с динамитните патрони, които му бяха нужни не толкова за самоотбрана, колкото за разкъртването на пещерата, където беше скрито съкровището. В предстоящото пътуване, изпълнено с взаимно дебнене, тъкмо те можеха да се окажат най-необходими.

Поеха нагоре — отпред Ратулу, следван от Стамов и мисионера. Още от момче, като парижко гаменче, не понасяше никого зад тила си.

Ратулу спря. На пътеката лежеше, свряла главата и краката под черупката си, голяма лъчиста костенурка, наречена така поради подобните на символични слънца рисунки върху всяко от щитчетата й.

— Добра поличба! — рече той. — Слънчевият знак!

Без да бъдат суеверни, спътниците му се ободриха от малгашкото предзнаменование. Но скоро се наложи да намалят хода. Пътеката стана по-стръмна, полазила по ръба на тясната клисура, в чието дъно на десетина метра под тях се провираше между каменните блокове, хвърляше се от праг на праг пенлив поток. От самия му бряг, залавяйки се с острите си шипове от храст на храст, от дърво на дърво, се издигаше нагоре тънка лиана, за да развие зеления си кичур над върха на най-високото дърво над пропастта.

Ратулу цъкна с език:

— Лианата достига най-високото, защото я крепят други.

Не му възразиха Малгашкият фолклор е пълен с мъдрост. Задъхани от наклона, от жегата и душната влага, те продължиха да лазят нагоре.

Само мисионерът си помисли самоуверено: „Дано така ме подкрепяте и вие!“

Когато най-сетне достигнаха височината, пред очите им през пролуката на дървесните корони блесна отново острият връх.

— Амбихимицинго! — обясни Ратулу. Това значеше „Откъдето се вижда всичко“.

— Какво? — запита Доминик.

— Името на върха. В полите му има стръмни скали. Там е пещерата на третретретре. А пред нея — Зеленият вампир!