Петър Бобев - Зеленият вампир

И посегна да запретне нагоре ризата му.

— Сега ще се порежем да потече кръв.

Резна своя корем, после прекара ножа по корема на Стамов. И обърса кръвта с черния дроб на опечената птица.

Тогава с най-тържествен глас произнесе заклинанието:

— Слушай, Андриаманитра!

Той се сепна, но скоро се окопити:

— Той е малгашкият главен бог, а сега — вашият бог отец…

След което продължи:

— Събрали сме се да извършим клетва за дружба по кръв ние, Иван и Ратулудзанахари. Искаме да станем роднини и да се обичаме един другиго, макар че не произлизаме от едни и същи родители. И запомни, Андриаманитра! Който наруши клетвата, нека се прости е живота! Нека се строши вратът му! Ако се наведе, да го погълне земята! Ако се изправи, да го убие небето! Да не намери ни педя земя, където да има убежище!

Раздели на две черния дроб с избърсаната кръв на двамата, подаде единия къс на Стамов, а другия изяде той.

— Сега вече сме братя, Иване! Повече от братя!

И добави:

— Аз вече не съм малгаш, ти не си само вазах. Ние сме братя, които нямат тайни помежду си. Зеленият вампир вече не е фади за Иван. Вече можеш да знаеш всичко, което зная и аз!

Той приближи и прошепна едва чуто:

— Питаш за майка ми. Ще ти кажа. Отвлякоха я третретретре. А оттам няма връщане. Нито срещу пари, нито срещу смелост. Знам къде е пещерата им, макар да не съм ходил там. Защото е фади. Всички в племето ми я знаят. Пред нея расте дърво. Зеленият вампир. Зеленият вампир яде и хора. Там е Веломоди, майка ми. Пък кой знае дали Зеленият вампир вече не е изял и нея?

Той отпусна ръце.

— Това е, брате! Вече нямам никаква тайна от теб…

Отец Доминик, разгневен от бягството на носачите, мислеше как да ги накаже после, когато се завърне в селото им. Дали да ги отлъчи от църквата, което всъщност нямаше да ги уплаши особено, защото не те него, а той тях търсеше, или да се оплаче на властите, да ги съди за обезщетение, което пък щеше да го злепостави като духовен пастир.

Разсъмваше се. Мракът пълзеше към най-гъстите шубраци. Разлетяваха се птици и пеперуди. Дневните лемури излизаха от укритията си да се погреят на слънце и да пооправят козината си. Заскрибуцваха цикади. Наоколо ровеха едри попови прасета, каквито в родината си не бе виждал, гонени от тромави нелетящи овчарски яребици. Притичваха страхливи тенреци и земеройки.

А това? Дори той, привикнал с чудесата на тоя остров, трепна. Хамелеон, дълъг цял метър, ще речеш, истински динозавър, възкръснал отпреди десетки милиони години, стоеше на клона над главата му и без да мръдне, като препариран, нещо повече — като механична играчка го разглеждаше с едно око, докато в същото време не отместваше другото от клекналата на една крачка пред него дървесна жаба. Според малгашите хамелеонът е безсмъртно същество, което не се храни. Живее само от въздуха.

Днес и този отново доказа свръхестествената си способност. Отец Доминик само се досети какво е станало, без да долови кога гърбавият ловец бе изстрелял и прибрал като харпун езика си със залепналата за него жаба. Друго не видя, само празното място на жертвата и доволното преглъщане на хищника.

Минута след това на освободеното място кацна едра пеперуда комета с удължени като опашка крила. Кратко премерване на хамелеонското око и тя също изчезна в беззъбата му уста. Само опашката й остана да виси извън нея.

Внезапно мисионерът трепна, дочул човешки гласове. Дали не се връщаха носачите му, засрамени от постъпката си? На пътеката излязоха двама души, малгаш и европеец. Та той ги познаваше! Единият беше оня особняк българин, който предпочиташе дружбата с туземците, когато не кръстосваше гората. Твърдеше, че е ботаник. И документите му бяха от ЮНЕСКО, но каква ли друга задача изпълняваше зад официалната си мисия? Какви ли скрити намерения спотайваше в главата си? Нима самият отец Доминик би се натикал в тая джунгла, ако не го примамваше насам тайната на Лудия брат?

Той разлисти молитвеника, така да го заварят новодошлите — съсредоточен в молитва.

Ратулу приклекна пред него.

— Живей до дълбока старост, уважаеми отче!

Мисионерът си даде вид, че се е сепнал от неочакваната им поява.

— Бъди благословено, чадо мое!

И го прекръсти.

После се обърна към Стамов:

— Каква приятна изненада, мосю! Как така ни събра бог в тоя пущинак?

Биологът протегна ръка.

— Здравейте! Аз нали все из тоя пущинак се ровя. Такъв ми е занаятът. В градовете листче не остана, та камо ли работа за ботаници. Ами вие? Тук няма човешки души за спасяване.