Петър Бобев - Зеленият вампир

Един толкова стар въпрос, може би толкова, колкото човешката история. Имат ли растенията душа?

Първобитните хора, като че ли най-близо до истината, отговарят без колебание: „Имат! Това са душите на мъртъвците, заселили се в растения, животни, реки и планини.“

Ала сериозната наука доскоро отвръщаше твърдо: „Няма! Между растителния и животинския свят съществува непроходима пропаст.“

Нужни бяха опити, опити, опити… Противоречиви, взаимно изключващи се. И в това противоречие, в тая лутаница Стамов търсеше своя път към истината — да се добере до някакви данни, подсказващи наличието на какво да е подобие на нервна система и у растенията, която пренася получената информация от хипотетичните им сетива до още по-хипотетичния им център, който не рискуваше да назове мозък.

Най-дръзките учени допускат известно сходство с така наречената „разлята чувствителност“, както при низшите животни. Но тогава защо съществуват власинките на росянката като органи на осезание и вкус, скорбелните зрънца в клетките на кореновите връхчета при изявата на геотропизма, подобно на статоцистите у раците, епидермалните клетки у бегонията, подобни по устройство на зрителни органи?

Доскоро подобно на религията, която признава само на човека божествена душа, и науката само при него допускаше наличието на психичен живот. На животните, дори най-висшите, оставяше инстинктите и в най-добрия случай — условните рефлекси. Впрочем кой ли ще се наеме да даде убедителни определения на тия загадъчни явления? Не подвеждаме ли под тия понятия всичко, което не сме в състояние да обясним смислено?

Едва през последните десетилетия се роди науката зоопсихология, която търси психика и у животните, макар и недотам съвършена, както у издигнатия до пиедестала на недостижимост „хомо сапиенс“.

Противоречи ли тогава на здравия разум, нескован от предубеждения, противоречи ли на принципа за единството в живата материя безумното според мнозинството предложение, че и зелените ни съжители върху планетата имат някакви аналози на психика, ако не повече, то поне колкото най-низшите животни? С какво се различава, да речем, животното сюнгер от растението срамежлива мимоза?

Стамов установяваше трепване в осцилографа всеки път, щом някое насекомо плъзваше по ръба на непентесовата каничка. Ясно, тя го усещаше и се подготвяше за угощението. Достигнало до гладката повърхност на отвора й, то се хлъзваше и падаше в запълнилия я до половината смилателен сок. Съставът му бе известен отдавна: протеолитични, разпадащи белтъците ензими и мравчена киселина.

В течността вече се смилаха бавно мухи, бръмбари и пеперуди, подготвяни да бъдат всмукани от растението, за да му доставят необходимите азотни и фосфорни соли, на които е бедна тукашната почва. Успя да види дори и полуразложен охлюв. А сред множеството мъртви останки се премятаха, плуваха насам-натам различни личинки: на комари, на мухи, на пеперуди. Колко изобретателна е природата! Тези личинки бяха смогнали да надхитрят хищника, да се поселят тъкмо в неговото смъртоносно езерце, успели бяха да си изработят устойчивост, дори да му отнемат храната.

Сегашният опит трябваше да завърши с упояване на непентеса с обикновен хлороформ. Всички растения, проявяващи дразнимост, реагират на наркоза. И насекомоядните, и мимозите, и сложноцветните.

И тъкмо когато упойката почваше да действува, върху каничката кацна малка нектарница, последвала влетялата в отвора пеперудка. Замая ли се от лъхащата отдолу миризма, случайно ли се подхлъзна, или се удари в оцветеното като прекрасен цвят капаче, но в следния миг птичката пропадна в зловещата бездна. Изпърха, опита се да разпери крилца и да излети, после притихна, удавена в течността.

Осцилографът потрепваше все по-слабо и по-слабо…

Стамов предусети наближаването на дъжда по капачките на съседните непентеси. За да предпазят вътрешностите си от водата, която би разредила смилателните им сокове, те ги похлупват своевременно.

Ала изследваното растение, приспано дълбоко, не забеляза промяната на времето. Каничките му, увиснали на дългите си дръжки, продължаваха да зеят с повдигнати похлупачета.

Ученият едва свари да прибере апаратите си в непромокаемата чанта и да наметне мушамата, когато дъждът рукна. Обичайният, точен като часовник следобеден дъжд. Заплющя по листата, зашуртя по земята, повлякъл червени като кръв порои.

Тогава на полянката излезе Ратулу, наметнал през раменете два бананови листа, облечен с дрехи от лико. Тези тъкани пазят от вятър и не се мокрят.