Петър Бобев: Зеленият вампир

Дървото човекоядец! Отдавна бях слушал за него, ала все не вярвах, че съществува.

Не издържах повече. Свлякох се от клона и хукнах през гората. А все ми се струваше, че всеки миг могат да ме догонят свирепите пигмейски орди.

Бягах като луд. Най-сетне се довлякох до Либерталия. Но каква Либерталия? Купища въглени. Потърсих и своя дом. Полуобгорял. А вътре Илаворефи съсечена.

Часове плаках над трупа й. Заслепен от алчността, я бях забравил. Кой ли я бе убил? Някой от съгражданите ми, научил за предателството ми? За отмъщение. Или малгашите, досетили се накъде съм изчезнал? Но каквото и да беше — аз бях виновен. Аз убих Илаворефи, която толкова обичах!

По-късно, когато един кораб пусна котва в пристанището, научих, че капитан Мисон се бил върнал тук преди мен и като видял какво го е сполетяло, отплавал към Америка. По-далеч от това, за което бе мечтал, без да го достигне. В Мозамбикския пролив го настигнала буря и потопила кораба му.

Тъй злочест беше краят на благородния пират Мисон.

А мен угризенията ме мъчеха денем, душаха ме, нощем кошмарите не ми даваха покой. Бях единственият оцелял, който знаеше къде е скрито съкровището на пиратската република. Но нямах сила да го потърся. Нямах и воля за това. Не само от страх пред джуджетата, не само заради измяната ми — и с мен, и без мен малгашите щяха да сринат Либерталия. Главно заради двете убийства: на мадам Мисон и на Илаворефи. Ей затова постъпих в Светата обител. В пост и молитва, в денонощни бдения дано изпрося опрощение от Всеблагия.

Аз самият вече не мога да търся съкровището. Твърде късно е. И да искам, не мога. Животът ми е към края си. Затова го завещавам на манастира. Нека братята организират експедиция, да го използуват за благото на ближните, както го бе предназначил някога капитанът. За благодеяния на сираци и бедни.

Оставям и собственоръчно начертана от мен карта, сочеща пътя към пещерата.

Братя, заклевам ви! Нека съкровището на Либерталия отиде за богоугодни цели! За бога и свободата!

Господи, помилуй стария грешник!

Амин!“

Толкова! Просто и ясно! Ала монасите, види се, не бяха повярвали на Лудия брат, на още по-лудите му брътвежи. За благородни пирати, за птици колкото два щрауса един връз друг, за костенурки, върху които яздят шест души, за неми бели диваци, за по-ниски от метър пигмеи, за дърво човекоядец… Захвърлили бяха и завещанието, и картата му при непотребните книжа, за щастие случайно неизгорени.

Случайно! За късмет на отец Доминик!…

Изведнъж грозен писък процепи нощта. Мисионерът трепна, ала бързо се овладя. Защото зърна двата разпалени въглена в тъмнината — очите на лемур вари. Друг не можеше да бъде, само вари. Стори му се, че видя и увисналата му рунтава опашка. Безобидна животинка, за малгашите — свещена. Заради страховитите й крясъци, повече заради навика й сутрин да се припича на слънце в молитвена поза като малък космат поклонник на слънцето.

Носачите изпаднаха в паника. Струпани край него, те заговориха вкупом, трескаво възбудени.

— Какво пък толкова е станало! — опита се да ги успокои мисионерът. — Един вари, прост лемур, все едно котка…

Малгашите тозчас го прекъснаха хорово:

— Не! Не е вари!

Рамасу опита да му обясни с треперещ глас:

— Да се връщаме, отче! Третретретре предупреждава, третретретре не позволява по-нагоре!

— За какъв третретретре бълнувате! — сопна му се отец Доминик. — Не видяхте ли, прост вари!

— Вари е горе, на дървото. А долу, на земята, беше третретретре. И заплашваше…

— Нищо не съм чул, никаква заплаха!

— Той заплашва безшумно. Цвърчи като прилеп. Отче, молим ти се, нека да се връщаме! Няма какво да дирим нагоре. Все това е, все джунгла…

Да се връща! Мисионерът настръхна. Почти достигнал целта, и да се връща. Какво си въобразяват те? Заради дивашките им суеверия…

И той бе чувал за третретретре, че кой на Мадагаскар не е слушал за него, героя на толкова малгашки предания? Митично същество — нито човек, нито маймуна, нито зъл дух. Плашило за децата.

— Я елате на себе си, чада мои! — опита да ги придума той. — Няма зли духове, няма третретретре! Пък и да има. Нали истинският бог е с нас? Пред него отстъпва всяка нечестива сила.

Той се прекръсти, благослови с кръстен знак и спътниците си:

— Повече ни дума за връщане! Сега лягайте, че утре ни чака дълъг път. Тръгнали сте с мен, без мен няма да си отидете! Хайде спете! Аз ще бдя.

Рамасу се изправи.

— Не, отче! Ти си по-умен от нас. Ти трябва да се наспиш. Ще бъда на пост аз.