Петър Бобев - Зеленият вампир

Толкова ми се искаше да притъпя някак мъчителните си угризения, да подкупя сам собствената си съвест. Планът ми се бе зародил още същата вечер, когато Илаворефи ми предложи бягството. Затова поведох другарите си към къщата на капитана — всъщност към сандъка със седемте катинара.

На вратата ни посрещна чернокожата мадам Мисон, балдъзата на коморския султан, която капитанът бе довел отдавна в Либерталия.

Опитах се да я излъжа:

— Идвам да го скрия! Да не го намерят малгашите!

Но види се гласът ми, та и видът ми, не успяха да я убедят.

— Не давам! — изкрещя тя. — Това е богатството на Либерталия!

Навън победителите вилнееха. Палеха, убиваха. Всеки миг можеха да нахлуят и тук. Нямах никакво време за губене.

— Махни се! — изкрещях.

Тя препречи вратата с разперени ръце.

— През трупа ми…

Повече не помня. От страх, че заради нейното твърдоглавие щях да загубя съкровището, аз, без да се владея повече, я блъснах грубо.

Не исках да убивам, бог ми е свидетел! Ала тя политна, подхлъзна се и падна. Удари главата си в ръба на сандъка. И повече не мръдна.

Нямах време, нямах право да се разкайвам за стореното. Наредих на другарите си да вдигнат сандъка и тичешком излязохме от горящия дом.

Никой не ни спря. Всеки гледаше само какво повече да отмъкне от бушуващите пожари…“

— Отче Доминик — прекъсна мислите му Рамасу, — хайде на вечеря!

Мисионерът отвърна тихо:

— Оставете ме! Не съм гладен.

Навярно преуморен, той продължи да лежи в хамака в плен на необикновения разказ, от който не бе забравил ни дума.

„Без да спираме, задъхани от изтощение, напуснахме развалините и поехме нагоре покрай разпенения поток.

Решили бяхме да закопаем плячката си някъде наблизо, след което веднага да се върнем при победителите. Ала не ни провървя. Някой ни бе проследил. Често забелязвахме из гората сенки, които ни дебнеха. Допускахме, че са нашите малгаши. Чак сега си давам сметка — това са били другите, ония, тайнствените пигмеи. Те нарочно са ни плашили, подкарвали са ни като безволни добичета към капана, който са ни готвили.

И ние отново нарамвахме товара. Нагоре, все по-нагоре в планината!

Тъй ден, два, три…

Тогава видяхме първото чудо. Гол мъж, възседнал огромна костенурка, върху чиято коруба можеха да се сместят още пет души. Щом ни видя, той побягна с див рев. Както бяхме прегладнели, изядохме до костица костенурката му.

После налетяхме на второ чудо. Ненапразно наричат Мадагаскар «Острова на чудесата». Друг белокож дивак водеше вързана за врата огромна птица, подобна на щраус, но висока колкото два щрауса един над друг.

— Воронсатрана! — Промълви някой. — «Птица, която никой никога не е видял», тъй звучи преводът на малгашкото й име.

Тоя път побягнахме назад. Защото с крака си, сякаш стъбло на кокосова палма, тя можеше да прати на оня свят всекиго от нас.

На третия ден достигнахме клисурата. На малка камениста площадка под отвесна скала, нацепена от пукнатини, растеше някакво дърво — такова, каквото не бях виждал през живота си. Чудновато, заплашително, подобно на огромна агава.

И ни помен от преследвачите ни! Тихо и спокойно. Такава измамна, коварна тишина…“

Отец Доминик също се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. И носачите бяха притихнали. Хранеха се на пресекулки, като се озъртаха уплашено.

Мисионерът отново се пренесе в онова далечно време преди два века, когато брат Франциск е минавал по същия път.

„Вече се смрачаваше. Затова решихме да нощуваме там. Някакво предчувствие ли имах, или бях по-страхлив от другите — тъй се случи, че аз пръв забелязах. И се прикрих зад едно дърво. Дъното на отвесната скала, тъкмо зад чудноватото дърво, се пропука. Огромен каменен блок се извъртя и откри входа към някакво подземие, от което наизлязоха с непознат за ухото ми писък пълчища дребни космати човечета, въоръжени с копия. Стъмнило се бе съвсем, та не успях да ги разгледам добре. Сякаш не хора, а изпуснати от ада демони. Безмълвни черни сенки, високи не повече от метър и пъргави като невестулки. Докато се усетя, разбрах, че другарите ми са навързани като животни за клане.

Хукнах назад. Ала не за дълго. Бях преуморен. Затова се изкатерих на едно дърво, там да си отдъхна. И след като се убедя, че не ме преследват, да продължа пътя си. Повярвах, че са ме забравили. Вече щях да сляза, когато видях как от черния отвор отново излезе тълпата от джуджета, повела един от другарите ми. В тъмнината не успях да го разпозная. Дребните пазачи, които едва достигаха до пояса му, го изтикаха напред и го блъснаха върху странното дърво. И ужас! Като чудовищен вълчи капан всичките му листа се хлопнаха шумно към израслото в средата цветоносно стъбло. Другарят ми изчезна сред тях.