Петър Бобев - Зеленият вампир

Като зърна сгушения под дървесната папрат човек, той се сепна. Но щом го позна, пристъпи към него с поклон. Малгашите се смятат за едни от най-възпитаните хора на света. Дори когато те задминат по пътя, те се смятат длъжни да се извинят.

Ратулу клекна пред Стамов. Такъв е обичаят. С непознат и с по-възрастен се разговаря клекнал.

— Живей до дълбока старост, уважаеми! — приветствува го той.

Стамов го изгледа слисан.

— Какво дириш тук по това време?

Младежът се поколеба. Всъщност нямаше защо да крие. Всички знаеха. А този беше вазаха чужденец.

— Избягах от село, уважаеми. Икутубекубу, търговецът, ме обяви за зъл магьосник. А него всички го слушат. Такава е поговорката: „На крокодила се кланят не от любов, а от страх.“ Искаха да ме подложат на изпитанието. С тангин. Ти знаеш защо.

Българинът наистина знаеше. Та нали беше един от тези, които поощряваха Ратулу да основе кооперацията. И неволно се почувствува виновен. Пък и наистина беше виновен за бедата, сполетяла малгаша.

— А сега? — запита го той.

Ратулу, сгушен до него на сушина, та да се поприкрие доколкото може от шибащите дъждовни струи, промълви:

— Смъртта не е мъка, ако животът не е радост.

— Какво рече? — запита Стамов.

— Поговорка. Нашенска. Аз вече не съществувам за рода. Нямам право да легна в общия родов гроб. По-зле и от мъртвец. Жив, а за близките мъртъв.

Пак замълча. И без това при тоя плисък и гръмотевичния грохот не можеха да разговарят.

Едва когато бурята престана и небето светна, Ратулу се изправи, захвърли банановите листа и се отръска.

— Чудно! — рече той. — Носиш панталони, а си добър човек!

Стамов го изгледа в недоумение.

Малгашът побърза да обясни:

— У нас смятат така. Щом е с панталони, значи е нехранимайко. Като ония от филмите, дето се бият, дето се стрелят и ограбват.

Стамов се усмихна. Всъщност не бяха далеч от истината.

Но отклони разговора:

— Какво правиш сега?

— Нищо! — наведе глава Ратулу. — Обичаят иска да извърша две неща, за да ме уважават хората пак. Първо — да пренеса костите на баща си. А за това трябват много, много франкове…

Стамов често се поддаваше на поривите си. Така и сега.

— За това не се грижи! Ще намерим пари да го сторим!

Не беше богаташ. Парите му бяха отпуснати за работата, за научната му екипировка, впрочем съвсем недостатъчна при разширените цели, които си бе поставил. И все пак беше в състояние да отдели някой и друг франк да помогне на младежа.

— Да смятаме това за решено! — повтори той. — А второто?

— Второто… Да намеря майка си, жива или мъртва, и да я доведа. Или нея самата, или останките й.

Българинът беше подочул нещо относно нейната участ.

— Тя е изчезнала безследно, нали?

— Безследно! — малгашът сви устни. — Не безследно. По-лошо от това.

— Какво именно?

Ратулу помълча малко, преди да отговори:

— Ти си вазаха, не го проумяваш. Не го вярваш. Затова нямаш право да го знаеш. Какво търсиш из земята на малгашите? Из най-дивите пущинаци?

Стамов не се обиди от недоверието на другаря си. Свикнал бе с подозрителността на местните хора към чужденците. Не се и съмняваше относно основанията им за това. След всичко, което бяха изпитали от араби и пирати — древни и съвременни.

Затова отвърна колебливо. Дали един неук туземец можеше да проумее интересите на изследователя?

— Проучвам растенията хищници. Наблюдавам как ловят плячката си, как я смилат. Ще ми се да разбера как познават кое е за ядене.

И се сети:

— А ти, Ратулу, виждал ли си по-едри непентеси от тези тук? Или други растения, които хващат животни?

Питал бе мнозина, защо да не запита и него.

— Има ли дърво човекоядец?

Толкова много бе слушал за него. Всяка книжка за Мадагаскар започва и свършва с тая зловеща загадка. Едни признават съществуването й, други направо я осмиват. Пастор Карл Лихе в края на миналия век дал най-изчерпателното описание на зеленото чудовище. Според него то приличало на огромен ананас, голям колкото слон. Имало осем листа с нокти, в основата на които се отделял опияняващ сок. А на върха — шест пръта, които се извивали със свистене като камшици. Из околните пещери живеело племе от джуджета мкодо. Те нямали друга религия, обожавали само това дърво, на което принасяли в жертва пленниците си.

Подобно нещо твърди и Осборн, който обяснява невъзможността за проверка на легендата с нежеланието на туземците да приказват за нея, тъй като била свързана с някакви техни кървави ритуали.