Петър Бобев - Зеленият вампир

Мисионерът подуши иронията в думите му. Дали не бе срещнал носачите и от тях да бе разбрал какво се е случило? По-добре беше да се придържа, доколкото е възможно, до истината.

— Напуснаха ме негодниците! Зарязаха ме безпомощен тук. Уплашиха се от някакви привидения. Третретретре и разни други караконджовци…

— Третретретре! — озърна се настръхнал Ратулу.

Отец Доминик се засмя:

— Очите на страха са големи. Все им се привиждат зли духове…

Иван Стамов запита сериозно:

— Вие не вярвате ли в съществуването на тия тайнствени същества?

— Нима пък вие вярвате? Човек на положителната наука!

— Положителна наука не значи отрицание на всичко, което не си видял. Ето и вие, не сте видял бога, а вярвате в него.

— Мосю, не светотатствувайте! Бог е едно, злият дух на диваците — друго.

Стамов вдигна ръка.

— Не става дума за духове. А за реално същество. За каквото говорят навред по света местните хора. Йети в Тибет, човекоподобна маймуна курупира в Амазония, горският дух патон в Калифорния, агове в Африка…

— И никой досега не ги е фотографирал — усмихна се отец Доминик. — Нито е донесъл скелет или поне едно зъбче от тях.

— Допреди години никой не бе виждал окапи, горската жирафа, и латимерията, и архитевтиса, гигантския кракен. Но се оказа, че съществуват…

Мисионерът се прекръсти три пъти:

— Зле е тръгнал светът, щом като културни хора почнат да вярват в зли духове.

Стамов поклати глава.

— Нали ви казах, не говоря за духове, а за живо същество. Не знам дали има снежни хора, за които допускат, че са последните оцелели австралопитеци, едни от най-древните прадеди на човека. На нас тримата…

Отец Доминик се прекръсти пак:

— Моля ви! Недейте с тая дарвинова ерес! Прадеди! Може на вас. И на Ратулу… Не и на мен…

Стамов го схвана като шега.

— Аз не се срамувам, че съм произлязъл от маймуна. Напротив, гордея се с постигнатото. Иначе, ако всичко ми беше дадено наготово от бога, подхвърлено като на просяк, щях да се чувствувам обидно.

И подметна:

— Нима не сте чували за говорещи лемури? За превърнати в лемури хора?

Двамата разговаряха на френски, затова Ратулу не ги разбираше добре. Той се бе загледал в нещо под съседния храст.

И изведнъж прошепна с пръст на устата:

— Третретретре!

Двамата се обърнаха към него.

— Ето! — той посочи влажната пръст. — Следите му!

Биологът се наведе. Наистина стъпките личаха ясно. Почти човешки, само че по-малки, по-тесни, с раздалечен от останалите пръсти палец. И само по показалеца се виждаше отпечатък на остър хищен нокът.

— Безспорно лемур! — рече замислен Стамов. — Ходи изправен. И по-едър от познатите видове.

Той се обърна към мисионера:

— Чувал ли сте за хадропитека? Голям човекоподобен лемур, от който са намерени само кости. Не е изключено и досега да се крие из най-затънтените джунгли. Запазил се е поради суеверния страх на малгашите. Адмирал дьо Флакур, като се завърнал от Мадагаскар, разказвал и за него. Затова го взели на подбив, сравнявайки го с Джонатан Суифт.

— Хадропитекът, доколкото схващам, е животно — възрази мисионерът.

— Че кой спори? Животни сме и ние с вас, най-висшите, както настояват някои, но животни. Род Хомо в семейство Хоминиде от надсемейство Хоминоидеа, подраздел Антропоидея, раздел Приматес. А хадропитекът е представител, може би също така най-висшият, в разреда Просимиа — полумаймуни. Ненапразно се твърди, че всяка легенда съдържа частица истина. Така смята и науката, науката без предубеждения. Малгашите са потомци на преселници откъм Индонезия. Преселението е започнало около десетия век преди нашата ера. А преди това? Вероятно е имало някакво негроидно население. Съществуват толкова предания за битки със свирепи джуджета. Не можем ли да приемем, че новодошлите са заварили някакво коренно население с дребен ръст, което при отстъплението си в горите се е съпротивлявало ожесточено. Оттогава останал споменът за злите горски духове стопани на земите.

Отец Доминик запита с явно недоверие:

— Да не би пък да ме уверявате, че това са вашите хадропитеки?

Стамов не чу въпроса му. Стоеше слисан над пресните дири, опипваше ги, измерваше ги.

Накрая се обърна към малгаша:

— Брате, на вярна следа сме попаднали! Да се надяваме, че ще намерим и майка ти!

При тия думи отец Доминик трепна. Значи напразно ги бе разубеждавал в съществуването на косматите джуджета, за които никой не биваше да знае. Защото това знание можеше да се окаже във връзка с другото знание, с неговата тайна. И да провали всичките му планове.