Петър Бобев - Зеленият вампир

И какво въображение е нужно, за да се свърже раздалечаването на материците с хипотезата за разширяващата се Вселена! Ведно с всички галактики, с всички звезди и планети. Ведно с нашата Земя. Да си представиш своята планета като леко надуто гумено балонче, върху което са налепени изрезки от хартия, все едно континенти. Надуваш балончето. И с достатъчно фантазия се връщаш няколкостотин милиона години назад, за да наблюдаваш модела на разширяващата се Земя и раздалечаващите се „континентални платформи“.

А Мадагаскар? Къде е неговото място в тая проста схема? Навярно е свързан с Африка, от която посредством Мозамбикския пролив все още продължава да се раздалечава.

Хипотези, хипотези! Плод на сухи изчисления или родени в творческо опиянение. Още неразкрил загадката на Атлантида, човешкият дух роди загадката на Лемурия, прародината на лемурите, изчезнала не по-малко мистериозно от Атлантида.

Какво ни пречи да допуснем, че Лемурия се е разпаднала на две — Мадагаскар и Антарктида? Животинското й население се е запазило на Мадагаскар като в огромен палеонтологически резерват, подобен на резервата Австралия, а в Антарктида то не е оцеляло при настъпилото заледяване?

Защо не? Никоя от днешните хипотези не е в състояние нито да докаже, нито да отрече напълно съществуването на Лемурия. Дори хипотезата за трансгресиите. Лемурия може би е съединявала Африка и Азия. И е потънала. Потънала е сред вълните на залелия я Индийски океан при страшен катаклизъм. А островите Мадагаскар, Маскаренски, Сейшелски, Коморски и Амирантски са остатъци от този материк, още непотъналите планини на някогашната Лемурия.

Че е имало просторна суша в Индийския океан, говори присъствието на атоли и коралови рифове, които се образуват върху потъваща суша. Дъното под Малдивските острови представлява плато на дълбочина триста-четиристотин метра, върху което се извисяват атолите.

Подобни явления се наблюдават и днес. При земетръс в Чили се спуснала в морето брегова ивица с ширина двадесет-тридесет километра. За няколко секунди се намерили под водата двадесет хиляди квадратни километра. Защо да не допуснем, че това може да се случи и другаде? И по друго време?

Стамов усещаше мъчителни тръпки по цялото тяло. Струваше му се, че ще полудее. От тъмнината, от безпокойството, от недопустимото допреди няколко дни предположение — за други разумни същества на нашата планета, за тяхното създаване, за цивилизацията им, за предстоящата им гибел… Защото нямаше съмнение, че загиват. Че отстъпват пред човека, заврели се в последното си укритие.

Възможно ли беше това? Друго разумно същество?

Защо пък не? Съвременният човек не произлиза направо от неандерталеца. А разумността на неандерталеца не се оспорва. Пък и тая на синантропа, на зинджантропа. И кой знае на колко още вида, опитали да станат хора, но загинали преди това. Може би унищожени от нашия прадядо, от хомо сапиенс.

Прекъсна го гласът на мисионера:

— Мосю, спите ли?

Той трепна.

— Не! Защо?

— Помислих, че спите. Пред ужаса на всичко, що ни предстои.

Отец Доминик почти простена:

— По-добре да бях вече умрял, да не изживявам отново тоя ужас!

Стамов опита да се пошегува. Шега с пресъхнали от страх устни:

— Знаете ли какво казва за случая малгашката поговорка?

— Какво?

— По-добре да умреш утре, отколкото днес.

Залитайки от изтощение по своя безкраен кръгъл път, клетата жена продължаваше да натиска лоста на скърцащото колело.

Нощем вършеше тая работа тя, денем — спящата сега няма блондинка. А познаваха кога е ден и кога е нощ по бледия здрач, който се процеждаше високо горе през някаква скална пукнатинка в пещерния таван.

Нощ подир нощ — десетки, стотици, навярно хиляди нощи! Отначало се опитваше да ги брои. Но се обърка. Знаеше, беше тук отдавна, много отдавна, цяла вечност. И щеше да си остане до края. Да върти това противно дървено съоръжение, към което я бяха завързали похитителите й.

Жената, която спеше наблизо, не изглеждаше нито нещастна, нито щастлива. Подобна на цялото стадо хора добитъци, които третретретре затваряха нощем в оборите, които развъждаха така, както малгашите развъждат зебутата, кокошките и прасетата. Не роби. Робите говорят, робите търсят свободата. Тези не. Тези не знаеха какво е свобода. Когато ги натиряха навън, дори не помисляха да бягат. Работеха, без да ги надзирава някой, а вечер сами, пак без подкана, се завръщаха в оборите си, тъй както домашните животни се прибират от паша.