Петър Бобев - Зеленият вампир

И все пак представляваха нещо повече от добитък, защото същността и възможностите им бяха човешки. Можеха да изпълняват самостоятелни задачи, а не само като зебутата да теглят ралото.

Когато я плениха, Веломоди попадна първо в техния обор. Опита се да ги заприказва. Напразно. На всичките й въпроси те отвръщаха с глухо ръмжене и с празни ококорени очи. Какви бяха те? Как бяха попаднали тук? Може да са били някога хора. Не и сега.

Тези хора добитъци извеждаха на паша огромните воромпатри, те пасяха и гигантските костенурки, те беряха плодове в гората и ги носеха в пещерния град. Те ловяха риба и птици.

Няколко дни след заробването й Веломоди беше изпратена с десетина бели жени да пасе костенурки. За да ги изкарат по-бързо до поляната, ги извличаха по гръб и после ги обръщаха.

Още първия ден Веломоди опита да избяга. Но я заловиха. Заловиха я не третретретре, а същите жени, с които беше излязла на работа. Същите робини не й позволиха да се спаси. Нищо не й сториха, само я задържаха.

Тя опита повторно. По-хитро, по-умело. Успя да се измъкне от пастирките на костенурки. Ала налетя на група плодоберачи, които я върнаха в пещерния обор.

Още същия ден разбра как ловуват. Из цялата околност бяха пръснати ловни приспособления: капани, примки, самострели на ловни ями, прикрити с лиани. И устройства като винтери, които позволяваха на рибата да влезе в тях, но не и да се върне обратно в реката. От всеки капан, от всяка яма водеше канал до пещерата, където дивечът падаше направо в съдове с вряла подземна вода и се сваряваше. А на хората добитъци оставаше само да разнесат готовата храна по килиите на господарите си.

Вързаха я на колелото. И оттогава все това убийствено, безкрайно въртене в отъпкания от хиляди стъпки кръгъл коловоз в скалата.

Два пъти в денонощието глухоняма руса жена им носеше храна, по същото време, когато разнасяха храна и на третретретре. Ако не са белите хора добитъци, стопаните им ще умрат от глад. Защото не вършат нищо. От толкова години живееше тук Веломоди. Очите й бяха попривикнали с мрака, а слухът й се бе развил неимоверно, както у слепците. Главно с ушите си се оправяше в черния свят, който я обграждаше.

Все още много явления в този тайнствен град оставаха неясни, ала и много бе успяла да разбере. Не толкова от лични наблюдения. Главно от разговорите си с Аз — младия лемур, с когото се бе сдружила, докато той беше още дете.

Изгаряше от огън. Преди много години. Тресеше я. А нямаше кой да й поднесе поне глътка вода, да я освободи за малко от колелото. Всеки път, когато се строполеше от изтощение на пода, заместничката й се нахвърляше върху нея, заставяше я отново да поеме задължението си.

Тогава се бе явил Аз, единственият сред това жестоко население, който бе проявил жалост. Едно момче лемурче. Бе й подал вода. И сам бе натиснал лоста, докато тя, легнала настрани, опитваше да набере нови сили.

Така започна близостта им. Странна близост! Между два свята. Бавно и настойчиво Веломоди бе успяла да го научи на своя език. Неговия не успя да усвои. Ухото й не бе нагодено да улавя високите тонове, с които разговаряха поробителите й.

Вече знаеше, че третретретре не работят, че по цели дни и нощи прекарват в бездействие, сврени всеки в своето убежище. Само ядат и пресмятат, броят богатствата си, радват им се.

Всеки сам. Никога не бе забелязала лемури заедно, в приятелска близост. Когато се срещнат двама, то е или да се сбият, или да побегнат уплашени един от друг. Събират се само когато трябва да пренесат някого в жертва на Дървото Бог. Тогава се проявява нещо като ред. Силния, оня безпощаден самец, от когото всички поотделно треперят, дава знака. Той се хвърля пръв върху набелязаната жертва. Той води дружината из гората на лов за хора. Тежко томува, който не му се подчини. В това общество, където само физическата сила е закон, Силния всъщност представляваше цялата законност. Третретретре нямат други богове — само него, кръвожадното дърво убиец. И му предлагат жертвоприношенията не от верска ревност, не от почит, не дори от страх, а от жажда за упойката, която получават от него. Защото плодовете му съдържат нещо, което предизвиква сладостна сънливост, неописуемо блаженство, райски сънища.

До тези плодове може да се достигне безнаказано само докато листата на хищника са свити, заети със смилането на плячката си. Затова третретретре ловят пленници — да омилостивят с тях жестокия си бог, та да им дарява заключената в плодовете му наслада.