Петър Бобев - Зеленият вампир

А когато не успеят да хванат човек, те му предлагат свой събрат. Най-често някой вече застарял или болен, неспособен да се отбранява.

Ето и сега. Стражите още не бяха отвели новите пленници към ямата затвор, когато тълпата се нахвърли яростно върху щастливците, които бяха сварили да оберат вълшебните дарове на Дървото Бог.

То беше нещо отвратително — тая беззвучна, настървена схватка, от която се чуваха само ударите и шляпането на босите крака по пода.

Веломоди си представяше ясно какво става в момента. Всеки гледа да отмъкне късче от някой плод и да се завре в бърлогата си, преди да са му го отнели. Да залости вратата си и да го изгълта. После да се отпусне в блажената си дрямка. И да дреме, додето тялото му отново почувствува нужда от упойката.

За тази кратка забрава бяха готови на всичко. Да бродят цели нощи из горите за изпълнения с рискове лов на хора, да се бият до смърт със сънародниците си, да им отмъкват плодовете от скривалищата.

Никой не признаваше никого — ни брат, ни сестра. Ни родители. Та какви ли родители бяха те! Децата живееха при майките си, докато поотраснеха. Но щом станеха достатъчно силни, изгонваха ги от килиите и заемаха местата им. А клетите майки, останали беззащитни из подземните улици, скоро биваха отнасяни на Дървото Бог. Такава беше участта и на бащите, макар че никой не знаеше кой е баща му. Когато позастарееха, все се намираше някой, който да им отнеме дома с богатствата. Колкото и да се пазеха, колкото и да хитруваха. Когато открехнеше вратата, за да вземе храната си, изнемощелият вече не можеше да я затвори тъй бързо, че да не позволи на младите да го извлекат отвътре.

В народа на третретретре няма старци, няма почит към тях, което за един малгаш е върхът на безнравствеността.

Изглеждаше, че страстите утихват. Вратите, каменни плочи на каменни панти, се захлопваха една подир друга. Замаяните, опиянени лемури се отпускаха в сладостното си безделие.

Тогава избухна нова почти безшумна врява. Веломоди си даде ясна сметка какво става. Някой, зашеметен от упойката, бе забравил вратата си отворена. А друг, може би в схватката не сварил да се добере до блаженството, я бе открил. И се бе втурнал вътре да отмъкне каквото свари.

Малгашката знаеше. Много пъти Аз й го бе обяснявал с болка в сърцето. Алчни бяха третретретре, ненаситни да събират вещи в домовете си. Да трупат, да трупат. Толкова, че препълваха стаите си, а те се принуждаваха да спят върху награбените си богатства в най-неудобни положения, почти опрени в тавана.

Кражбата не остана незабелязана от другите. Сякаш чакали само това, безброй лемури нахлуха в оплячкосания дом. Замъкнаха с тропот и звън кой каквото докопа. И отново настана тишина. Дори обраният собственик не се показа навън. Макар и със закъснение, залости вратата на опразнената си бърлога.

Никой лемур не смее да премине по тъмните коридори сам. Излиза едва когато бъде подаден общият сигнал за жертвоприношение или за грабеж на неблагоразумен съгражданин. Който се мерне по друго време, рискува да бъде нападнат, особено когато няма пленници, и отнесен за омилостивяване на Дървото Бог.

Веломоди не преставаше да върти колелото. Беше свикнала с всичко това, ала все още непримирена. И може би тъкмо това я крепеше. Ако изгубеше надежда, ако се предадеше на отчаянието, навярно щеше да загине.

Отначало се надяваше, че мъжът й ще я потърси. Ще я намери. И ще я спаси… Но той не се обади.

Очакваше спасение и от сина си. Ратулу тогава беше още дете. Но вече трябва да е израсъл силен младеж. Уви! И Ратулу не дойде! Какво ли бе станало и с двамата? А знаеше, обикновен човек е безсилен срещу жестокостта и коварството на третретретре. Никой, попаднал в лапите им, не бе успял да се измъкне.

Но се надяваше, все се надяваше…

И преди малко. Не се и съмняваше, че двамата мъже, които лемурите отведоха навътре, са пленници, безпомощни като нея. И все пак не успя да сдържи вика си за помощ. Как ли щяха да й помогнат? Ако не утре, то след няколко дни те също щяха да заситят чудовищния глад на хищното дърво.

А тя ще си остане пак тук, все тъй вързана за колелото. Да го върти, да върти до последния си дъх, докато изгуби надежда.

Тогава защо трябваше да чака повече?

На безсловесните човеци добитъци тази мисъл не би им хрумнала. Ала Веломоди беше човек. С разум и чувства. Щом не беше в състояние да получи свобода от третретретре, тя можеше поне да им отмъсти.

А после да умре заедно с тях…