Петър Бобев - Зеленият вампир

Той не можеше да знае, че водата, която заливаше него, вече бе заляла и оборите на тъпите блондини, на епиорнисите и костенурките и сега те всички панически бягаха да търсят спасение от настъпващото бедствие.

Пък и самите лемури. Разтревожени от това, което ставаше навън, и от нахлуващите в техните жилища порои, те грабваха всичко най-ценно и хукваха да се спасяват. Но други, по-дръзки или по-ненаситни, ги пресрещаха, отнемаха богатството им, нахвърляха се върху отворените им домове крепости и ги разграбваха изцяло. Един безкраен грабеж, суматоха, страх и неовладяна алчност.

А двамата мъже продължаваха да стоят в наводнената яма.

— Аз не умея да плувам! — изкрещя най-сетне мисионерът, когато водата достигна гърдите му.

Отде се намери това желание за хумор и задявка в тоя съвсем неподходящ миг?

— Тогава — рече Стамов — като Исус в Тивериадското езеро ще тръгнете по водата.

Едва успя да избегне юмрука, който разгневеният духовник отправи наслуки към главата му.

— Куче! — изръмжа той. — Ще сквернословиш!

Стамов притежаваше това рядко човешко качество — да съзнава кога не е прав. Така и сега отвърна примирително:

— Аз само на шега, отче… Щом не можете, ще ви поддържам да не се удавите.

Скоро се наложи да изпълни обещанието си. Дори изправен на пръсти, водата вече заливаше лицето на мисионера. Стамов го подхвана леко под мишницата.

Внезапно отгоре дочу глас. На малгашки. Особен човешки глас. С невероятен фалцет.

— Ей, хора! Чувате ли ме?

На какво ли му приличаше?

— Чуваме! — отвърна той. — Ти кой си?

Само Ратулу знаеше къде са, а не беше Ратулу.

И резкият метален глас отвърна:

— Това съм Аз, един от Последните.

Странно представяне! Ала плувците нямаха време да си изясняват какво може да означава то.

— Който и да си — извика Стамов, — помогни да се измъкнем!

То се знае, не видя нищо. Само по плисъка допусна къде е паднал краят на въжето. Протегна ръка и го напипа. После го натика в ръцете на мисионера.

— Дръжте!

Отец Доминик не изчака втора покана. С настървението на удавник стисна въжето и започна да се катери по него. Непознатият му помогна да се измъкне, след което повторно спусна въжето. И там, на сухо, отърсвайки се от водата, Стамов запита:

— Прощавай, ама не разбрах кой си? Кои са тия Последни?

Непознатият изписука с фалцета си:

— Последните от Висшите. От народа, който загива.

Гласът идваше вече отдолу. Явно говореше съвсем нисък човек. Стамов не владееше дотам добре малгашкия език, затова допусна, че не е доразбрал нещо в думите му.

— Какви са тия Висши? Кои са Последни?

Оня отвърна тихо:

— Хората ни наричат третретретре!

Този път Стамов не успя да сдържи изумлението си. Дори мисионерът, едва опомнил се от преживяното във водата, възкликна:

— Лемури! С човешка реч!

— Само аз! — допълни спасителят им. — Другите не умеят като вас…

Тогава българинът запита:

— Като нас не могат да говорят! А как?

— Нашият глас, на Висшите, е много по-тънък от вашия. Толкова тънък, че вие не го чувате. Така си приказваме ние, нечуто за вас.

За един биолог не изглеждаше тъй невероятно, колкото за мисионера, който беше убеден, че дори и бог говори с човешки глас.

— Значи с ултразвук! — обясни си той странната тишина в подземния град. Както прилепите, както делфините.

И му хрумна друго:

— Сега виждаш ли ни?

— Виждам. Защо не? Иначе как щях да ви намеря?

— А как? В тоя мрак?

Но лемурът не отговори. Рече друго:

— Нямаме много време. Висшите ще дойдат. Затова вървете с мен!

— Къде? — не се стърпя Доминик.

— Извън града! Във вашия свят.

— На свобода!

— За вас да!

— А за теб? — запита Стамов.

— За себе си ще мисля после. Първо вие. Тръгвайте!

И отново мисионерът възрази:

— Къде да вървя? Не виждам нито теб, нито пътя. Нищо не виждам!

Лемурът застана между двамата и ги хвана за ръка. Така би ги хванало десетгодишно дете — толкова беше нисък.

Стамов пипна косматата му ръка. Колко странно — човешка реч и такава козина!

Тръгнаха нанякъде — водачът им уверено, а водените се препъваха на всяка крачка, сякаш ослепели. Наоколо продължаваше шляпането на бягащи крака.

Лемурът подметна мимоходом:

— На това се надявам. На суматохата. Да излезем незабелязано.

Той спря.

— Ще ви спася, но при едно условие!

Отец Доминик се сепна:

— Какво условие! Кажи! Всичко ще ти дам!

— Нищо не искам за себе си — обясни лемурът. — А за народа на Висшите. Ще ви изведа на свобода, ако глътнете преди това по едно семе на забравата.